— В рубката — измърмори Макфърлейн на ръба на отчаянието.
— В кое? — попитах отново.
— В капитанската каюта. Две палуби по-надолу, няма начин да не я откриеш. Това е най-хубавата каюта, по дяволите.
Изправих се, но ми хрумна да го попитам, сякаш това беше най-очевидното нещо:
— И какво щеше да правиш с него?
Изчаках думите да стигнат до мозъка му и започнах да се хиля. Макфърлейн, изглежда, се ядоса на моя присмех над грандиозния му бизнес план.
— Можех да натрупам състояние от хората, които щяха да идват тук, за да прекарат едно от Тях, както те прекараха нас — каза той в своя защита.
— Глупак — едва успях да прекъсна смеха си. — Това е биологична машина, създадена да убива.
— Можехме да му изрежем дупки — продължи да се защитава Макфърлейн.
От това само прихнах още повече. „Ами да, човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му“, помислих си аз.
— Искаш да кажеш, че се сблъскваш със същество от друга планета, извънземно в истинския смисъл, и единственото, което ти идва наум, е да го чукаш? — не се стърпях аз.
На Макфърлейн явно не му хареса, че му се присмивам, и гневът му растеше въпреки опасността, в която се намираше.
— Какво се смееш? Хората са готови да си платят, за да чукат каквото и да е…
Изстрелът от мастодонта отекна много силно на мостика. Макфърлейн се свлече на пода. Изпуснах дима от цигарата без следа от предишния смях. Хвърлих поглед към трупа на сводника, а после се изправих.
— Господине? — чух плахо гласче.
Обърнах се и видях втрещеното момиче, което Макфърлейн беше използвал за щит. Не й отвърнах. Вместо това се пресегнах към трупа и започнах да тършувам в дрехите му, докато открия пачката своднически пари. — Знаете ли, господине, грешите — продължи момичето.
Извадих няколко от мръсните евро и й ги подадох. Тя ги дръпна от ръката ми, а аз прибрах остатъка в джоба си.
— Така ли? За кое по-точно? — попитах аз.
— За това, дето било убиец. — Обърнах се и я изгледах. — Казвам ви, не е убиец. То е красиво — рече тя.
Нямах представа за какво говори, но бях трогнат от нейната искреност. Отправих се към вътрешните стълби, които щяха да ме отведат при едно от чудовищата, които бяха затрили мнозина от приятелите ми. Кое от двете беше по-добре за психиката — да правиш секс с извънземните или просто да ги убиваш? Не можах да си отговоря. Надявах се отговорът да зависи от обстоятелствата.
5.
Дънди
Въпреки пораженията по лицето си, не чувствах никаква болка и продължих да се промъквам надолу по стълбите към вътрешността на кораба. Приглушеното осветление и остатъците от червена боя по стените бяха отдавна забравен опит да се придаде на това място някаква атмосфера, но сега, на размътения от дрогата ми мозък, те напомняха за отвъдното.
Стигнах до подножието на стъпалата и спрях. Слухът ми долови нечие тежко дишане и шума от неспокойно движение зад ъгъла. Погледнах през термографа, но тръбите на отоплителната система и изобилието от хора в съседните помещения замъгляваха изображението. Надникнах зад ъгъла и веднага се прибрах обратно, защото двама изнервени мъже мигновено стреляха с картечните си пистолети, заредени с грубо излети куршуми, които летяха с твърде голяма за този тип оръжие скорост. Те пробиха стената, до която бях застанал, и продължиха нататък. Чу се писък. Един от заблудените куршуми беше ранил някое от момчетата, които се трудеха във вътрешността на кораба. Върнах се обратно на стълбите.
— Край — извиках. — Всички са мъртви. Макфърлейн също — вече не работите за никого. Просто си вървете.
Двамата обсъдиха предимствата на предложението ми.
— Не на нас тия! — извика единият. — Ти си човек на правителството и ще избиеш всички, които са били в контакт с нещото.
— Тогава защо още не съм го направил? — попитах аз и се зачудих защо хората толкова много се стараеха да не ми оставят друга възможност, освен да ги убия. — Вижте, ваша работа, можете да умрете на мига или да се оттеглите невредими.
Те отново започнаха да обсъждат, а после чух трополене на обувки по металните стълби. Погледнах зад ъгъла — двамата въоръжени мъже се бяха разкарали.
Облегнах се на стената и презаредих мастодонта с бризантни куршуми. Те имаха специалното предназначение да засягат във възможно най-голяма степен течната плът на Техните биоборги убийци. Ръката ми трепереше. От страх. Бях прекарал толкова време на Земята, където нищо не изглеждаше страшно в сравнение с войната. Даже бях забравил какво значи страх.