— А останалата част от „Черните ескадрони“?
— Към Сириус, Проксима на Кентавър и Лаланд.
— Заедно с „Демиург“ ли? — припряно попита Грегър.
Чух гласа му по мрежата за тактическа свръзка.
— Грегър, къде си? — попитах.
— Все още съм във възела, приклещен от доста изнервени Преторианци — отвърна той, напълно безучастно.
— Добре ли си?
— Да.
Как можеше да е добре след ужасното сражение?
— В отговор на въпроса ти, Грегър, има голяма вероятност майор Ролистън да носи със себе си „Демиург“ — отвърна Бог с многото си гласове.
Определено спокойствието му започваше да ме изнервя.
— Възнамеряват да инфектират колониалната мрежа с „Демиург“, за да могат да я контролират, нали? — прозвуча гласът на Езичника, но по-скоро като твърдение, отколкото като въпрос.
Погледнах към него. Той се беше отървал най-леко. Изглежда, не го бяха сметнали за толкова опасен. Само че не ми се видя уплашен, а направо ужасѐн.
— Мисля, че си прав — отвърна Бог.
— Ами спри ги — казах, този път по-спокойно.
— Джейкъб, нали знаеш, че не мога…
— Не разбираш ли колко много страдания може да причини на хората Ролистън? — настоях.
— Напротив, разбирам, но бях създаден да не се меся в човешките дела, а само да разкривам истината възможно най-обективно.
— Моля? Да не би да ти харесва идеята да убиват в твое име или нещо подобно? — не се стърпях.
— А ти би ли предпочел аз да убивам в твое име? — попита Бог.
Замислих се над въпроса му.
— Да, нали ние те направихме.
— Аз не мога да разреша всички проблеми на човечеството с вълшебна пръчица.
— Не, но те създадохме да решиш част от тях.
— Я стига с тези глупости, не може ли да си направим друг Бог? — каза Балор.
— Балор! — двамата с Езичника извикахме в един глас по мрежата.
— Заварихме го да се отправя към Атлантическия океан с пределна скорост — обясни един от хората на Кат по същата мрежа.
— Благодаря ти — отвърнах му аз. После към Балор: — Мислех, че Ролистън те е убил.
— За малко — рече Балор.
Усетих нещо в гласа му. Дали не беше страх?
— Вярно е, че бях създаден да разреша част от проблемите на човечеството, но в крайна сметка никой освен самите хора не може да ги реши — каза Бог, когато отново се върнахме към наболелия проблем.
— Ти говориш за борба заради самата борба — заядох се аз. — Можеш веднага да сложиш край на това.
— Не, ти искаш да ме използваш като средство за икономия на човешки труд, един вид удобно оръжие.
— Ако целите оправдават средствата — казах аз и наистина така смятах.
— Това беше и аргументът на Ролистън — обади се тихичко Мораг по мрежата за тактическа свръзка.
Бях готов да я убия с поглед, но вместо това погледнах надолу към пода, където лежеше свита на кълбо. Сляпа, глуха, вероятно страдаше и от недостиг на кислород и цял куп проблеми, свързани с промени в налягането. Сигурно й беше коствало огромно усилие на волята дори да се включи в разговора. Независимо от това, продължавах да се чувствам предаден и ядосан, въпреки че този път съзнавах, че се държа като задник.
По-късно, след като се бях успокоил, разбрах, че тя имаше право. Никак не беше чудно, че двамата с Ролистън гледаме на нещата по еднакъв начин. В крайна сметка и двамата се подвизавахме в един и същ тъмен свят. Но той беше малко по-гадно копеле от мен. Или поне аз се надявах да не съм толкова гадно копеле, колкото него. Е, със сигурност не бях толкова опасен.
— Ами ако Кликата има право? — попита Бог.
Помислих си, че не съм чул добре.
— Какво каза? — отвърнах ядосано. — Не видя ли какво ни сториха тези мумии, дето не приличат на хора! — изкрещях по мрежата за свръзка.
Видях как Мораг се сгърчи на земята. Задник, помислих си, като имах предвид себе си.
— Ами ако човечеството наистина се нуждае от силна ръка и контрол, за да оцелее? Ами ако за оцеляването са нужни лъжи и противопоставяне? Ами ако истината води до още повече насилие, докато накрая всички се самоизядат? — попита Бог. Не вярвах на ушите си. — Надявам се да сте избрали правилния път. Надявам се този начин да ви донесе мир, но ако сте сгрешили, няма да застана на ваша страна.
Мрежата за тактическа свръзка замлъкна за известно време. Думите на Бог бавно достигнаха до съзнанието ми, обаче ако наистина вярвахме в това, което правим, трябваше да свършим и още нещо. Дори и да действахме без план, в движение.