Не бях сигурен дали отношението му към нея трябваше да ме тревожи, или да ме успокои.
На кадрите от външната страна на Далечната Ниота Млима всички в Слънчевата система можаха да видят как „Мъст“ се отдалечава от орбиталния град. Много пъти в живота си се бях чувствал безпомощен; и този път не беше изключение.
— Капитан Деймиън Блор от кораба на Негово Величество „Бранхилда“ се обръща към кораба на Негово Величество „Мъст“. Незабавно изключете енергийните системи и се пригответе за абордаж. Всяка съпротива в мрежата или при абордажа ще завърши с мигновеното и пълно унищожение на вашия съд. Разбрахте ли ме?
Говорът беше на човек от висшите класи, самоуверен и високомерен, както подобава на британски офицер. В много отношения приличаше на Ролистън, само че звучеше много по-младежки.
На екрана се появи образът на тънък като клечка учудващо млад на вид мъж в униформа на Кралските въздушни и космически сили, застанал на мостика на „Бранхилда“. Всички деца познаваха историята на този кораб. Осемдесетгодишният крайцер. Твърде стар, за да участва във войната, понастоящем служеше само за отбрана на Слънчевата система, но при избухването на войната „Бранхилда“ беше участвал и в сражения.
Беше охранявал конвоя кораби на бежанците от Проксима Прима. Но били нападнати от превъзхождаща ги многократно Тяхна флотилия. Тогава „Бранхилда“ се впуснал в една от най-смелите битки в тила във военната космическа история. Корабите с бежанците и охраната успели да се доберат до безопасно място, където опънали ветрилата, но по всичко изглеждало, че „Бранхилда“ щял да бъде изцяло надвит от Техните кораби. Съвсем естествено, хората решили, че корабът е изчезнал. Провели възпоменателна служба в памет на над двестате души екипаж на борда, но само три седмици по-късно „Бранхилда“ отново се появил в Слънчевата система. Много сериозно пострадал, почти на предела на животоподдържащите системи, но въпреки това — в изправност. Тогава войната била още в зародиш, затова корабът бил набързо преоборудван с цената на огромни разходи и изпратен отново да се бие. Днес биха нарязали такъв кораб за старо желязо.
Неколцина от войниците на Кат нададоха радостни възгласи, като чуха името на легендарния кораб. Видях Езичника да се усмихва. Като военен не му беше трудно да почувства прилива на гордост при произнасянето на това име. Но огромната рана в корема и това, че умирах от лъчева болест, попречиха на мен самия да изживея това чувство.
„Бранхилда“ имаше грозноват издължен корпус, очукан от несгодите на открития Космос и стари рани. За място върху претъпканата му палуба се бореха едновременно няколко поколения оръжия и отбранителни и разузнавателни съоръжения. Бог изпращаше информация върху вътрешните ни дисплеи. В хеликоптера не се чуваше друг звук освен от движенията на лекаря, който си вършеше работата. Всички видяхме как „Бранхилда“ запали двигателите си и зае позиция над „Мъст“ в далечната орбита на Земята. Вероятно искаше да насочи различните оръжейни системи към „Мъст“, а хакерите на борда се готвеха да отблъснат нежелано присъствие в мрежата. Въпреки разликата от осемдесет години между двата кораба, не можех да си обясня как някаква си фрегата се готвеше да надвие крайцер, особено като се има предвид, че крайцерът беше заел по-изгодната позиция. Така или иначе, не последва отговор от „Мъст“.
Гледахме със затаен дъх. Замислих се за милиардите умълчали се хора, които следяха развоя на събитията. И тогава всичко се случи мигновено. Сякаш звездите, наредени в тънка линия между „Мъст“ и „Бранхилда“, угаснаха с едно мигване. Черна светлина, Тяхна технология. И „Бранхилда“ се разцепи там, където премина черната светлина.
На екрана на виртуалната мрежа видяхме още бяла светлина, когато Езекиил отправи ответен удар към крайцера. Върху прозорчетата виждахме огъня, който блестеше толкова ослепително, че за момент целият екран побеля. Аватарът на „Бранхилда“ беше величествен броненосец от деветнайсети век. Видях как той изгоря. Езекиил хвърли в пламъците и вълците, програмите за нападение, и хакерите на „Бранхилда“, които се подвизаваха под аватара на рицари. Погледнах към Мораг, която се беше усмирила. По всяка вероятност приспивателното притъпяваше ужаса й от танцуващия сред трептящите пламъци ангел.
В реалността „Бранхилда“ успя да стреля с лазерните и ракетните си оръжия, но „Мъст“ изпрати в Космоса противоракетни защитни лъчи. Двигателите на фрегатата засияха в синьо и с многократно по-голямо от земното ускорение, което би строшило врата на нормален човек, корабът се изстреля на безопасно разстояние. Черната светлина продължаваше да разсича „Бранхилда“ и всички хора по света и в орбитата на Земята видяха как с едно последно предсмъртно, безшумно, бавно движение той се разцепи на две. Опитах се да не мисля каква част от неговите отломки бяха всъщност хората от екипажа му. „Мъст“ направи някаква маневра при огромно ускорение и се отправи към мястото за среща със совалката на Ролистън. Сега вече някой наистина трябваше да ги спре.