Беше напълно съсипан. Как нещата се бяха изпортили толкова бързо?
30.
Системата на Сириус
Бях жалка гледка. До този извод стигнах след поредния пристъп от раздираща кашлица и храчки кръв и гаденето, което ме заливаше на талази. Мораг лежеше до мен на койката — беше ме прегърнала, но се пазеше да не я наплюя с кръв. Дните ми бяха преброени. Имах чувството, че плътта ми е изгнила и че съществувам благодарение на машинариите и дрогата. Не искаха да ме вземат на борда, но аз знаех, че ще мога да издържа пътуването, пък и алхимикът Мадж вече ме беше уверил, че разполага с подходящия за целта коктейл. Бяха ме превозили в автоматичен медицински модул. Смятаха да ме включат на химиостаза, за да забавят развитието на лъчевата болест. Не ми беше мъчно, че повече никога нямаше да видя Земята. Не страдах от фалшива сантименталност за тази гадна дупка. Но исках да се уверя, че Месер и Бранниците нямаше да ме надживеят. Всъщност щеше да е по-добре, ако те си отидеха преди мен.
По време на пътуването ни в Космоса за мен се грижеше Мораг. Но както вече казах, беше й жал. Отвращението от жалкия вид, който бях добил поради заболяването, примесено със спомените за това, как се бях държал с нея като задник сред останките на Трентън, беше изличило и най-малката следа от привличане, което някога бе изпитвала към мен. Мадж често ме навестяваше, изхвърляше пикнята ми и ми носеше пиене, цигари и дрога, с които моят организъм не се справяше много добре. Но не можех да понеса съжалението на останалите. Техните очи не можеха да го прикрият така добре, както правеха Мадж и Мораг. Не че изобщо виждах Грегър — той се беше увил в пашкул, да го вземат мътните.
Работата беше там, че аз исках да ме съжаляват. Имах нужда от Мораг. Доста егоистично от моя страна, предполагам, особено след нещата, които й бях наговорил, но не можех да се справя самичък. Ако бях останал сам и тя не идваше при мен, отдавна да съм си пръснал мозъка. Освен това не можех да си представя Мадж да се грижи толкова добре за мен.
Равносметката от касапницата не беше толкова лоша. Видях раната на Балор: плазмата беше пробила плочите на бронята му и беше сварила голяма част от вътрешните му органи. Беше изгубил съзнание — факт, който го вбесяваше. Доколкото ми беше известно, той беше сред малцината щастливци, преживели множествени директни попадения на плазмено оръжие. Обикновено минават през тялото и го изгарят. Но явно неговият нов организъм беше конструиран много добре. И въпреки това ми се видя доста по-кротък, след като Ролистън го беше извадил от строя и океанът го беше засмукал от сондата. Което не беше никак лошо за нашето собствено спокойствие, но се отразяваше зле на бойния дух. Не че той не се беше изпарил. Само че имах чувството, че Балор не е много щастлив, че вече няма да заема върха на хранителната пирамида.
По-голямата част от лицето на Рану липсваше. „Призрак“ беше пробил бронята на черепа му и беше унищожил доста мозъчни клетки, но Рану щеше да се оправи. Лицето му беше покрито с лепенки, които му помагаха бавно да се възстанови. Беше извадил късмет. Всички бяхме извадили късмет. Или почти всички — без Бък.
Раните на Грегър бяха зараснали от само себе си. Видях го непосредствено след битката на Атлантида. На мястото, където Ролистън беше забил нож в главата му, все още зееше широко отворена рана, но Тяхната технология се опитваше да я затвори. След време и той щеше да се оправи.
Езичника беше отнесъл само няколко откоса от Ролистъновия „Призрак“ и почти нищо му нямаше, но беше ужасѐн като всички останали. Освен може би Грегър, който изпитваше единствено гняв.
Гиби беше оцелял, понеже беше направил подобрения в бронята на черепа, които му позволяваха по-добра устойчивост на трошене. Ритникът на Джоузефин беше сцепил главата му, но от това нямаше да умре. Като изключим това, имаше рани на гърдите — липсваха огромни парчета плът, където беше попаднал лазерът. Поне физически щеше да се излекува. Всички бяхме свикнали да губим хора в боя, но Бък и Гиби бяха прекарали целия си живот заедно — от детските години в Остин. Гиби ми разказа как вършели всичко заедно. Надпреварванията с едни и същи коли и мотори, сбиванията с едни и същи типове, заедно бяха изгубили девствеността си, което, честно казано, ми се видя малко странно, и заедно бяха постъпили в армията. Гиби ми каза, че се чувства наполовина мъртъв. Въпреки че с Грегър не бяхме израснали заедно, аз бях изпитал същото, когато най-после осъзнах загубата си след случилото се на Голямо куче 4. Макар че бяхме успели да го върнем, след онова, което бях видял на сондата, вече не изпитвах към него друго освен страх.