Преходът можеше да има далече по-тежки последици. Всеки път когато някой се опиташе да злоупотреби с властта, другите го предугаждаха и предприемаха действия. Не знам как в крайна сметка не настъпи пълен хаос. Може би хората се бяха уморили да се бият. А може и да пораствахме, въпреки че едва ли. Сега като се замисля, онова, което направихме, беше толкова глупаво, че думата „безотговорно“ ми се струва слаба. Не бяхме го обмислили внимателно, но извадихме огромен късмет. Не само ние седмината, но и всички хора в Слънчевата система; нещата можеха да бъдат далече по-зле. Е, Бък не извади късмет. Не че аз се чувствах голям късметлия.
Мадж разиграваше опасна игра. Беше използвал медиите за същите коварни манипулации, както Кликата, но неговата постъпка беше далече по-безразсъдна. Ако един ден някой решеше да провери — а ми се струва, че рано или късно, това щеше да се случи, — щеше да разбере, че той беше излъчил запис, на който Бог показва хората, които гледат театъра на нашата скромна революция. Обаче беше направил така, че Бог да не покаже местата, където вилнее ужасно насилие — линчовете на педофили, изкормването на Мамини синчета на площада и подпалването на седалищата на правителства и на големи корпорации. Той беше заложил на това, че повечето хора ще бъдат толкова смаяни от радостната вест и така ще си отдъхнат, че войната е приключила, че нямаше да им дойде на ума да вършат злини. И когато хората разберяха, че това е празник, а не бунт, щяха да последват добрия пример. Е, получи се, но както казах, беше доста рисковано. Със същата лекота целият свят можеше да изгори до основи.
Тогава защо не се бях скатал на някое сигурно местенце, да чакам смъртта? Някъде, където щях да бъда заобиколен от курви, дрога и добро уиски. Какво, по дяволите, търсех на кораб на път за Сириус, при положение че се бях заклел, че кракът ми повече няма да стъпи там? Изглежда, все повече предизвиквахме съдбата; нали в края на краищата все от нещо трябваше да умрем? Човек не може да насилва късмета си до безкрай и непрекъснато да поема подобни рискове, а да очаква, че ще остане жив.
Имах усещането, че сме изпълнили дълга си. Сега беше време правителствата и военните да се намесят и да се разправят с „Демиург“, „Кром“ и „Черните ескадрони“, но на Грегър това не му беше достатъчно. Той дори отбеляза, че именно това била целта на нашето занимание: ние сами да поемем отговорността, вместо да очакваме някой друг да стори това вместо нас. Грегър настоя лично да се заемем с „Кром“. Докато чакахме правителствата да реагират, можеше да стане твърде късно. Още повече че той знаеше къде и по какъв начин щяха да пуснат „Кром“. Той беше твърдо решен да отиде на Сириус. Аз бях готов да споря с него — струваше ми се напълно излишно след всичко, което бяхме преживели, — но аз и бездруго умирах, пък и му бях длъжник. Нали не се бях втурнал да го издирвам веднага след като се прибрах на Земята. За разлика от Мадж…
Правителствата на Земята постигаха съгласие с учудваща бързина, подпомогнати от разкриването на тайните за злата природа на Кликата, Ролистън, Кронин и „Черните ескадрони“. Осъществяваха планове за борба със заплахата от „Кром“ и „Демиург“. Но имаше две неща, които забавяха работата им.
Бяха изгубили връзка с флотилиите в колониите. Изпращаха кораби, за които повече нищо не се чуваше, може би защото те биваха неутрализирани от „Демиург“, въпреки факта, че бордовите им системи разполагаха с „Бог“. Тези кораби бяха оборудвани по последната дума на технологиите. Въпреки че се очакваше отбранителните системи на Земята да са от най-висока класа, корабите в Слънчевата система изоставаха с цели две-три поколения. Те бяха оцелели във войната, но не можеха да се мерят с модерните апарати, които се сражаваха на фронтовата линия. Затова не беше учудващо, че правителствата на Земята не бързаха да изпратят отбранителни сили извън пределите на Слънчевата система и да се справят с „Демиург“ или „Кром“.
Всичко това, както и липсата на съгласуваност между отделните правителства, беше причина за замразяване на евентуалните ответни действия срещу „Демиург“ и „Кром“.
Точно в такъв момент при нас беше дошъл генерал-лейтенант Каария от Кенийското орбитално командване. Той беше еднакво бесен на нас и на Ролистън. В крайна сметка ние бяхме компрометирали до голяма степен сигурността на всички военни операции. Имаше право да се гневи. Но от друга страна, не ние бяхме изпържили преобладаващата част от подчинените му в Центъра за управление и контрол. И ние като него желаехме смъртта на Ролистън. Страховитият африкански офицер се беше обадил тук-там и ни беше намерил кораб, като беше предложил да тръгнем незабавно и да продължим лечението по път, за да се опитаме да поправим част от нанесените от нас щети. Според мен постъпката му не беше много честна и независимо от това, колко силно исках главата на Ролистън и колко силна беше омразата ми към това копеле, нямах никакво желание отново да се бия с него.