— Да ни осемени? — помогна му Мораг.
— Ъхъ.
— Юхуу! — извика Мадж.
— Или пък първо да ни изяде и после да ни осемени? — предложи отново Гиби.
Ние го изгледахме.
— Не виждам кой на този кораб става за осеменяване — обърнах внимание аз.
— Хей! — засегна се Мораг.
— Аз бих те осеменил — рече й Гиби.
Той вече по-скоро продължаваше майтапа по инерция. Знаеше какво трябва да каже, но не го мислеше наистина. Мораг му се усмихна, а аз го изгледах кръвнишки.
— Благодаря ти, Гиби. Много си мил — рече тя.
— Съжалявам — казах аз и въздъхнах пресилено. — Исках да кажа, че на този кораб никой не става за осеменяване освен Мораг, понеже аз съм твърде болен и не се броя. По принцип не мисля, че трябва да се страхувате от някого освен може би от Мадж.
— Юхуу! — извика отново Мадж.
Гиби го изгледа така, сякаш се готвеше да го убие с поглед.
— Внимавай, защото съм тежковъоръжен.
— Това е важно… — поде Езичника.
— Кое, Мадж да внимава, ако се опита да осемени Гиби ли? — изръсих.
Езичника се направи, че не ме е чул.
— Важно е дали онова, което ще излезе от пашкула, ще бъде настроено враждебно към нас, или не.
— А защо му е да чака толкова време? — попита Мораг. — Защо да си прави труда, щом досега не ни е видяло сметката?
Зачудих се дали животът й толкова се беше променил, че вече това, че някой се беше увил в пашкул, й се струваше най-обикновено нещо.
— Освен това ние сме добре въоръжени — посочих аз.
Макар че още докато говорех, осъзнах каква глупост бях казал.
— Не го ли видяхте на сондата? — попита Рану.
Всички млъкнаха. Нямах отговор на този въпрос, или по-скоро имах, но не мислех, че те искаха да чуят, че накрая всички ще бъдем убити.
— Тогава какво ще правим? — попита Гиби след неловко мълчание.
— Ще чакаме — каза Мораг.
Тя не беше толкова притеснена от това, колкото мен, затова казах:
— Но ние нямаме представа какво е намислил Грегър. Не знаем къде се намира „Кром“, нито как той възнамерява да се справи с него или дори как може да се добере до него. Нямаме никаква идея дали, когато стигнем там, ще заварим „Черните ескадрони“.
Беше ми писнало. Ако Грегър чак толкова желаеше да се превърне в красива пеперуда, трябваше да избере по-подходящ момент.
— Къде ще пристигнем? — Рану попита Гиби.
— От отдалечената страна на Сириус, доста далече от онази част на Космоса, контролирана от нашите флотилии, и доста навътре в Тяхната. Грегър ми даде координатите. Освен това каза, че когато стигнем там, трябва да сме много тихи.
— Да не отиваме в Зъбите? — попита Езичника.
Гиби кимна. Настана неловко мълчание, което реших да наруша.
— Знаете, че това ще бъде стелт операция.
Но за повече не се сетих.
Не че знаехме нещо друго. Аз правех второто най-омразно ми нещо — пътувах в Космоса, на път да участвам в най-нелюбимото си занимание — бой в открития Космос, към най-противното място във Вселената — Сириус, дълбоко навътре в територия, контролирана от извънземна раса, която продължаваше да е враждебно настроена към нас.
Вслушвах се в звуците на космическия кораб. Това противоречеше на истината. „Копието“ се движеше изключително тихо, въпреки че все пак се долавяше бръмченето на генераторите, но ние по-скоро усещахме, отколкото чувахме техния звук. При всяко движение той се удряше в черния метал, от който беше направена вътрешността на кораба, и отекваше с бучене.
Лежах, слушах и умирах. Кофти ден. Бях получил два инфаркта въпреки напомпването на сърцето. Всеки път когато се опитах да кажа нещо, изхрачвах кръв, а по време на един от особено силните пристъпи на кашлица бях изплюл и някаква част от изкуствения си бял дроб. Рану ми беше спасил живота — оказа се, че беше доста способен военен лекар. Благодарение на неговата компетентна намеса, автоматичния медицински модул и импровизираната аптека с наркотици на Мадж бях все още жив.
Летяхме вече четвърти ден, но не бях сигурен, че ще стигна до Сириус, камо ли обратно до Земята. Вратата се отвори и за моя изненада се появи Балор. Почти не го бях виждал през цялото време. Той се занимаваше с Воина Куче, а освен това, предполагам, неговото воинско кредо трудно понасяше моята слабост. Може би според него трябваше да се запилея някъде из пустошта и да умра, вместо да продължавам да хабя безценните запаси на племето. Освен това беше се стреснал от боя, който изяде от Ролистън. Погледнах гърдите му. Медиците на сондата бяха изградили отново гръдната му броня, по възможно най-добрия начин. Според мен не подхождаше особено на останалата част от кожата му. Но пък беше донесъл бутилка добро уиски, а аз бях решен на всяка цена да си пийна, независимо колко зле се чувствах и колко много щеше да ми навреди.