Той ми запали цигара. И нея бях решен да изпуша, въпреки че знаех, че това ще завърши с храчене на кръв. Толкова ли съм глупав наистина? Успях някак си да я задържа между устните си и всмуках дима, преди Балор да я издърпа от устата ми. Сигурно съм изглеждал ужасно. Като провиснал чувал от кожа, натъпкан с разпадащи се вътрешни органи и чаркове. Но най-странното беше това, че на лицето му не видях нито съжаление, нито състрадание, нито отвращение, а по-скоро решимост и още нещо, може би страх. Отпих глътка уиски; вече дори и вкусът не ми беше приятен. Само ми причини болка. Ама че загуба.
— Какво? Да не устройваш бдение над покойника? — пошегувах се.
Той не се усмихна. Притесних се.
— Ти ще умреш — рече.
— Не може да бъде! — отвърнах, но се зачудих какво ли щеше да последва и се приготвих да извикам някого на помощ.
— Но не трябва да става по този начин — продължи той.
Аз нищо не казах; само го зяпнах втренчено.
Той извади ножа си от канията на подбедрицата и го остави на масичката до автоматичния медицински модул. След това извади и пистолет и го постави до ножа. Най-накрая измъкна от джоба на военните панталони с отрязани крачоли някаква старовремска кутийка за хапчета от неръждаема стомана и сложи и нея при другите неща. Погледнах трите предмета, а после и самия Балор.
— Всички те съжаляват, но никой не се чувства готов да направи нещо по въпроса — каза той.
Опитах се да се изправя в леглото. Ако Мадж наистина искаше да ме вкара във форма, трябваше да измисли някакъв адски коктейл. Погледнах Балор право в подобната на гущерово око леща на единственото му око.
— Ще умра в бой като всички други — казах. — Ако исках да ме убивате, щях сам да го направя. Разбираш ли?
Балор помълча доста време. Преценяваше ме и се опитваше да вземе някакво решение.
— Ами… — започна, но се отказа.
— Какво ами? Ако съм твърде слаб, за да се справя ли? — довърших вместо него. Той кимна. — И без това ще умра, така че няма нужда да се грижите за мен, но ако все още имам сили да натискам спусъка, мога да ви бъда полезен във вашето начинание. Но теб друго те тревожи, нали?
Балор поклати глава, а сензорните му расти се разхвърчаха на всички посоки от движението.
— Не ми е приятно да гледам един вои…
— Войник — прекъснах го аз. Той ме погледна учудено. — Аз съм, или по-скоро, бях войник; при това без особена охота. Така че не ми разправяй тези глупости за воини; запази ги за Рану.
— Не ми е приятно да гледам един войник в такова състояние.
Успях да отпия още една глътка уиски, след което допълних чашата с малко от моята кръв. Погледнах отново Балор, който седеше огромен и безучастен край леглото ми.
— Тебе май наистина те е страх от мен, а? — казах. — Имам предвид — от това — и посочих разнебитеното си тяло. — Май от това най-много те е страх, нали?
Той не отговори. И тогава ми хрумна, че като другите войници, които се дегизираха като чудовища, Балор се опитваше да компенсира нещо, от нещо да избяга, да се скрие. Само че за разлика от тях той правеше това доста по-добре.
— Защо си дошъл? — попитах. — От всички нас може би ти имаш най-много какво да губиш, освен може би Мадж, но той е твърде откачен, за да му пука.
— От солидарност — рече той.
— Глупости. Защо ме лъжеш, по дяволите — кажи, че искаш да направиш услуга на един умиращ.
Той щеше да ме убие с поглед. Мисля, че наистина ми се ядоса, а не както би се престорил пред неговите хора; наистина бях засегнал слабото му място.
— Защото смятам, че променихме нещо — отвърна той през акулоподобните си зъби.
— Струва ми се, че не се радваш особено — рекох.
— Напротив, радвам се. Нали затова сме воини.
Не схващах логиката на думите му, пък и ми беше писнало да слушам неговите глупости за воините.
— Не започвай пак с тези вои… — опитах се да кажа, но той ме прекъсна.