— Вижте какво. Вие вървете и си свършете работата като войници. А пък аз ще отида и ще поговоря с Тях. Не виждам причина да не можем да направим и едното, и другото.
— Например ако всички умрем? — каза Езичника.
Мораг го погледна.
— Не ни върши работа.
— Нито пък, ако загинем напразно — рече Езичника.
Беше напълно прав.
— Няма да ни убият — заинати се Баба Яга. — Аз съм Вавилонската блудница, забрави ли?
— Не се чуваш какво говориш! — изкрещя Езичника. — Може и да си дете чудо като хакер, но нямаш и най-малка представа от войната — а ние сме във война — и за да оцелеем, ще имаме нужда от нещо повече от младежки ентусиазъм.
Вещицата отвори уста. Помислих си, че наистина щеше да се нахвърли върху Езичника.
— Той е прав — казах тихичко. Обидата и чувството, че беше предадена, които се изписаха на лицето на Баба Яга, бяха почти комични. — Съжалявам, Мораг, но ти наистина не се чуваш какво говориш. Единствената ти връзка с Тях е бил Посланик. Вече няма значение кой е започнал войната, но ние много добре знаем на какво са способни Те, а ти нямаш и най-малка представа.
— И затова нямам думата ли?
— Не, затова трябва да слушаш по-опитните от теб — отвърнах.
— Защо не ми вярвате? — попита тя с горчивина в гласа. — Рану ми вярва, той не се съмнява в моите способности. Защо ти не можеш да ми повярваш?
Това, последното, беше отправено директно към мен.
— Рану ти има доверие, това е различно от вярата, но е истина, че на теб все още ти липсва опит — тихичко каза Езичника.
— Нали се справих на Атлантида — продължи тя.
— Да, и затова трябваше да ти сложат нови очи и уши! — избухнах аз.
— Имах предвид в лабораторията, не в медийния възел!
— Ти изпадна в ужас от онова, което видя и направи — продължих.
— А не трябваше ли?
— Да — признах аз.
— Посланик е бил създаден за това — за да ни помири с Тях. Ти каза, че ще направиш всичко възможно, за да ми попречиш да дойда с вас, нали? — Аз кимнах. — Ами нека ти кажа тогава, че току-що те заключих в каютата ти.
— Мораг, това е адски детинско, по дяволите — изпъшках аз.
— Мога да заключа и кораба. Аз ще се опитам да поговоря с Тях.
— Въпреки това ще ни трябва някой, който да управлява свръзките — каза Грегър.
— Аз ще дойда — рече Езичника.
Усетих примирение в гласа му.
— Май запя друга песен — казах.
— Просто си помислих колко несправедливо е това, че трябва да умрем тук и сега, без да сме длъжни да поемаме тази отговорност. Защо правителството не се оправи с тази бъркотия? Но после се сетих, че именно отказът от отговорност ни доведе дотук.
— А! — казах, изгубил нишката на мисълта му.
— Освен това — рече той и погледна вещицата — може би започвам да откривам своята вяра.
Мадж ми помогна да се изправя в леглото в каютата ми. Беше изложил стоката си на сгъваема масичка. Пластири, бинтове, инхалатори, хапчета във всички цветове на дъгата, старовремска спринцовка и дори капки за очи. Освен това имах още от лекарствата на Татенцето. Щях да се нуждая от тях, за да изкарам следващите няколко часа. Или поне надявах се да е така. Не можех да съм съвсем сигурен, защото вместо с фармацевт разполагах с наркоман.
— Значи, и ти идваш? — казах, като се опитах да откъсна мислите си от умирачката.
— Да, човече. Имам добро предчувствие. Мисля, че всичко ще бъде наред.
— Надрусан ли си? — попитах и се ухилих.
— Ами как иначе? Ако не бях надрусан, досега да съм се насрал от страх от неминуемата ми гибел. Не, сериозно, мисля, че може да успее. Планът на Мораг де.
— Да не си станал вярващ? — попитах. — Езичника я смята за Вавилонската блудница.
— От хакерските митове? Иска му се.
— Ами ако наистина е така? Ако наистина предаваме цялото човечество?
— Подозирам, че ще умрем, преди да можем да видим последствията, така че трябва да се притесняваш за това само ако вярваш в съществуването на ада. На ада след смъртта, имам предвид, не ада на Голямо куче 4 или Ковънтри.
— Понякога си мисля, че ти към всичко се отнасяш лекомислено.