— Що, не видя ли как спасих света? — започваше да се изнервя.
— Ами не знам, разследването все още продължава. Пък и не ти ли помогна някой?
— Така ли? Чакай, чакай, ти си бесен, защото гаджето ти е новият Месия.
— Нито ми е гадже, нито е месия. Пък и дори да сполучи планът, аз няма да се оправя.
— Вярно, пич, здраво си загазил.
— Но тази дрога ще ми стигне, нали? — попитах, опитвайки се да прикрия тревогата в гласа си.
— Това ли? — И той посочи цялата аптека. — Не, мой човек, това ще те довърши. Ама ти нали това искаше?
— Защо всичките ми приятели искат да ме убият?
— Защото най-добре те познават. Е, поне ще се разпишеш. И без това май всички ще загинем.
— Нали уж имаше добро предчувствие?
— Така е, но сега съм надрусан, а ми се е случвало и друг път интуицията да ме подведе. — Усмивката му изчезна. — Виж сега…
Досетих се какво ще последва, нещо, от което щях да се притесня и което щеше да ме накара да се почувствам още по-близо до смъртта. Трябваше да му попреча да продължи.
— Стига, Мадж — казах.
— Приятел… — започна той.
— Знам — казах.
Изпаднахме в неудобно мълчание на двама мъжкари, които се притесняват от това, че не могат да изразяват чувствата си.
— Нали знаеш, че ако те надживея, ще отида при Бранниците и ще им видя сметката.
— Гледай да оцелееш, мамка му. Не ми харесва мисълта онези гадове да ме надживеят. А сега сериозно — грижи се за Мораг след смъртта ми — казах.
Мадж помисли за миг.
— Няма — рече накрая.
— Какво? — казах, след като се съвзех от изненадата.
— Изобщо не се надявай, мой човек.
Не вярвах на ушите си. Мадж отново се хилеше.
— Какво ти става? Аз умирам, не можеш ли да изпълниш последното ми желание?
— Не и ако ми причинява неудобства. Да не съм детегледачка, мамка му.
— Не ме карай да те обиждам. Грижи се за нея, копеле.
— Няма да стане. — Виждах, че го казва сериозно. — Първо, тя ще се оправи; второ, мисля, че може сама да се погрижи за себе си; и трето, Рану ще се мъкне подире й, пък и според мен той може да се справи по-добре от мен.
Основателни аргументи, но все пак.
— Да, нали ми срита задника — трябваше да призная.
— И аз мога да ти сритам задника.
— Разбрах, че нямаше търпение да започна да умирам от лъчева болест, за да ми го кажеш. Освен това Рану може би само иска да я чука — казах, макар сам да не си вярвах.
— Рану има жена и деца.
Това беше новост за мен.
— Това не значи, че няма да иска да чука Мораг.
— Не го ли виждаш колко е предан — отбеляза Мадж и трябваше да се съглася.
— Ами хората на Ролистън не ги ли преследват? — попитах.
— Преследват ги, но тя е бивша гуркха като него. Избягала в планините, където други бивши гуркхи се погрижили за нея и децата й. Само създали още ненужни грижи на Кликата.
— Тогава какво прави той тук, по дяволите? — попитах.
— Ако щеш, вярвай, приятел, всеки намира някакъв смисъл в живота, дори и тези от нас, които нямат жена и деца. Дори и жалък скапаняк като теб.
— Знам, обаче ние не сме обвързани.
— Той смята, че ще оцелее — каза Мадж.
— Така ли?
Въпреки че и Мадж беше казал същото за себе си, не вярвах някой друг освен Мораг наистина да го вярва.
— Според него това е единствената възможност децата му да имат бъдеще и вярва, че ако не го направим сега, само ще отложим неизбежното. А що се отнася до това, че се навъртал около Мораг, за да я чука, май само на теб ти минават подобни мисли. Разбира се, ако оная работа още не ти е окапала.
— Ще разбереш, когато лапна дулото на релсотрона — казах на шега.
— Защо не си лапнеш оная работа?
— Моля те, дай ми някакви лекарства — казах, за да сменя темата. — И така, с какво да започнем?
Мадж огледа масичката, но имаше объркан вид.
— Мадж? — казах неуверено.
Той се ухили отново и посочи розовите хапчета.
— Нямам търпение да излезем в открития Космос. С помощта на подходящата дрога можеш да си изкараш страхотно в празното пространство. Да се концентрираш върху себе си. Да осъзнаеш колко нищожни сте ти и цялото шибано човечество.
— Възхищавам се на ентусиазма ти — подметнах саркастично. — Аз изпитвам ужас. Мразя да излизам в открития Космос. Едва не откачих на Атлантида, когато излязохме отвън.