— Къде отиде вярата ти? — усмихнах се аз.
Езичника се извъртя рязко и ме изгледа с черните лещи.
— Много смешно. Ти вярваш ли му? Погледни го — седи си увит в пашкула!
Опитваше се да не повишава глас.
— Да, вярвам му — казах, но не бях напълно сигурен в това. Грегър беше така извънземен, толкова различен от човека, който безброй пъти ме беше спасявал. — А Бог какво каза?
Езичника промърмори нещо под носа си и поклати глава. Бог почти не се беше обаждал през по-голямата част от пътуването, уж заради ограничените способности на процесора, но въпреки това присъстваше в системите на кораба.
— Кажи ми!
— Бог смята, че Грегър ни е разказал най-вероятния план за действие на Кликата според наличната информация — каза той.
— Е, щом Бог…
— Бог може да греши — рече той с равен глас.
— Това е ерес — казах, като се опитах да прикрия усмивката си. — А и той е твое творение.
— Защо ли си губя времето? Той е най-добрият ти приятел, а пък тя ти е любовница.
— Не съм сляп — виждам какво става. А и нямам какво да губя. Ако не ти се идва, не идвай — рекох.
Той рязко вдигна глава към мен и ми изпрати изпепеляващ поглед.
— Няма да ви изоставя в беда. Никога няма да си го простя, ако го сторя. Освен това май ще ви трябва хакер — каза огорчено и гласът му постепенно заглъхна.
— Мораг ще се справи.
— Едва ли ще й остане време, докато разговаря с боговете, ходи по вода или каквото там се полага — рече той, като дори не се опита да прикрие горчивината в гласа си.
Талантът на Мораг вече беше надминал неговите способности и годините натрупан опит и той се чувстваше излишен. Можех да го разбера.
Езичника се беше заел отново да изучава картината от Зъбите. Обърнах се към вратата. Но преди да изляза, се извърнах към него и казах:
— Не искам да умираш, но се радвам, че ще дойдеш с нас.
Той ме погледна, сякаш искаше да каже нещо, но вместо това само кимна. Аз добавих:
— Мораг много си разбира от работата и е умна, силна, забавна и красива, затова хората я харесват. Може би поради тези причини вниманието в момента е насочено към нея, но не сме забравили кой направи това, кой даде възможност това да се случи, кой създаде „Бог“ и ни даде още един шанс, макар и още да не сме видели крайния резултат.
Последва неловко мълчание, което се установява между мъже, които се опитват да се държат любезно един с друг или да не се лъжат в очите.
Накрая той кимна.
— Ще се видим в открития Космос.
— И той ще дойде — съобщи Мораг.
От два часа вече „Копието“ висеше в небето, в сърцето на Тяхното космическо пространство. Изчаквахме в бомбения отсек, подпрени на своите мекове, и все повече се изнервяхме.
— Сигурна ли си? — попитах.
Не знам защо го направих; той беше изпратил съобщение до всички, че всеки момент ще се излюпи от пашкула. Мораг ме погледна с младежко пренебрежение, което имаше за цел да те накара да почувстваш колко си глупав.
Бях свикнал вече с помътняването на съзнанието от лекарствата и се чувствах доста добре. Е, бях решил да не гледам показанията на здравословното ми състояние на вътрешния дисплей; твърде многото предупреждения ми действаха потискащо.
— Хайде да влизаме в мамелюците — казах.
Ако той се забавеше още малко в пашкула си, щях да отменя операцията.
Заради начина, по който бяха поставени мамелюците, положени хоризонтално в нишите на далекобойните ракети, нямахме много пространство за маневриране, докато влизахме в тях. Това обаче не беше проблем за Воина Куче, който седеше изправен, но превит към пода, което пък създаваше на Балор затруднения от друго естество.
Аз се мъчех да пъхна ръцете и краката си в съответните ръкавици и чехли, когато изведнъж се чу храс!. Звукът сякаш отекна в целия кораб. Всички замръзнаха на място. След това последва неприятен звук от разкъсване на органична материя и нещо издрънча. Спогледахме се с учудване. Изнервянето от чакането се замени от предчувствие, примесено със страх. Дрънченето стана все по-ритмично, докато нещото се приближаваше към нас. Огромната плъзгаща врата между машинното отделение и бомбения отсек се отвори.
Неколцина сред нас изпаднаха в паника, включително и моя милост. Или по-скоро, реагирахме инстинктивно. Въпреки че още бяхме в хоризонтално положение и не бяхме напълно свързани с мамелюците, тримата с Мадж и Езичника се опитахме да извадим оръжията си. Не знам дали си бях помислил, че са ни разкрили или че Те са превзели кораба ни на абордаж, или чисто и просто, при вида на извънземното същество беше проговорил някакъв животински инстинкт. Разбира се, никой от тримата не успя да помести мамелюка си, което доведе до следната последователност от звуци — дрънчене, пращене и ругатни — преди да се успокоим.