Имаше и още нещо освен това, че то — той — изглеждаше странно. Смущаващото беше промяната в човешката физиология на Грегър. Като изключим метала и пластмасата, които изпълваха нашите тела, странният вид на Грегър ме изпълваше с тревожни мисли относно недосегаемостта на човечеството. Стори ми се, че вече и тя можеше да бъде поставена под съмнение.
— Откачена работа — каза Балор малко лицемерно.
Грегър притежаваше същото гладко тяло, направено от мазното черно вещество, от което и Те. Изградено от плочки твърда хитинова броня. То или той — не трябваше да забравям, че говорех за приятеля си — беше висок към пет метра и наподобяваше Техните уокъри. Краката му бяха дълги и много приличаха на вретена, но изпъкналата част на ставите им сочеше назад. Горната половина на тялото беше набита и яка, но напълно съразмерна. Силните дълги ръце с множество стави завършваха с по шест дълги пръста. На върха на всеки от тях имаше нокът, който можеше да разкъса бронята на мек. Главата му беше почти триъгълна; единственото по-характерно нещо по нея беше плетеница от някакви приспособления, вероятно датчици. На двете рамене имаше шестоъгълни издатини, които стърчаха като яка около главата, но не пречеха на движенията й. Трябваше ми време да разбера, че това бяха естествено прорасли ракетни установки. На няколко места по тялото си имаше малки дула, върху кълбовидни израстъци, които сякаш се движеха самостоятелно. Отново мина време, преди да се досетя, че те бяха част от противоракетна система, която използваше черна светлина. На гърба имаше още един шестоъгълен израстък, по-голям, който излъчваше меката синя светлина на Техните пропулсионни системи. Бледото сияние ми заприлича на светлината на Сириус Б. Такива израстъци имаше и на други места по тялото, като всички излъчваха неизменната бледосиня светлина и най-вероятно служеха за контрол на движенията.
В огромните си ръце държеше стряскащо, органично на вид, оръжие, което като с пъпна връв се свързваше с тялото с помощта на електрически кабел с формата на пипало. Оръжието можеше да се зарежда отгоре и отдолу. Предположих, че е комбинация между оръдие, което изстрелва снаряди, и прожектор за черна светлина. Беше свързано с верига от черни костици с една издутина на гърба. Това бяха боеприпасите за оръдието. Гърбицата служеше или за съхранение на муниции, или, в зависимост от наличната енергия, за тяхното производство, но не бях сигурен кое от двете.
За мен най-ужасни бяха пипалата. Хората не трябва да имат пипала. Неговите бяха дълги и се извиваха зловещо зад гърба му, попаднали в контражура на светлината от машинното отделение. Дебели и мощни, те бяха покрити със ситни хитинови люспи, които ни най-малко не ограничаваха движенията им.
Мораг ме погледна, но не можех да й кажа нищо окуражително. Езичника се беше втренчил в мен. Направих се, че не го виждам. Мораг изпищя, без да иска. Отново се обърнах към Грегър и нададох своя вик на изненада, без да искам. Триъгълната глава на Грегър се разцепи и двете половини се раздалечиха. Между тях се бяха провесили хлъзгави пипала. А вътре, сред извънземния хрущял, се беше сгушила човешката глава на Грегър. Не знам защо се сетих за бисер в отворена мида. Гледката беше още по-ужасна поради това, че физиономията му ми беше позната. Предполагам, че беше избрал да запази главата и лицето, за да се опита да се вкопчи в последните останки от човешки облик, но така още повече заприличваше на извънземно. Може би Балор не беше чак такъв лицемер, казах си аз. Но тъжното беше, че Грегър дори не приличаше толкова много и на Тях.
— Все още съм си аз — каза той, но гласът му прозвуча странно заради модулацията.
— Самият факт, че се налага да го казваш… — започна Мадж, но аз го погледнах и той млъкна.
Никой друг нямаше желание да каже каквото и да било. Стори ми се, че Грегър изпитва болка; сякаш всеки миг щеше да се разплаче. И тогава осъзнах, че очите му отново бяха станали човешки — киберлещите ги нямаше. С помощта на моите лещи увеличих образа им — бяха кафяви. Исках да го попитам какво беше направил със себе си? Дали си струваше?