Но вместо това казах само:
— Хайде да приключваме с това.
Имах нужда да натикам чувствата си навътре, под пластовете обучение, дисциплината и наркотиците на Мадж.
— Значи, не сме се отказали? — попита Езичника, но не на глас, а с помощта на индивидуален канал за свръзка.
— Това нищо не променя — отговорих рязко, а след това добавих на глас за останалите: — Така, всичко е ясно, нали — придвижваме се безшумно, никакви излишни системи, както на Атлантида. Никакви съобщения, освен ако не ни разкрият…
— Когато ни разкрият — поправи ме Езичника.
— Дотогава използвайте само жестове. Грегър… — и аз се обърнах към извънземното създание, което стърчеше над главите ни, — … ще ни изтегли до Зъбите, защото би трябвало да мине за един от Тях. — Той кимна. — След като влезем в Зъбите, ще използваме системата за сгъстен въздух за навигация. Не използвайте първичната система, освен ако не ни разкрият.
— А после? — попита Езичника, въпреки че много добре знаеше отговора, мамка му.
— Намираме шушулка, обезвреждаме я, използваме я, за да изпратим сигнал към другите шушулки и се връщаме обратно на кораба — казах.
Звучеше толкова просто.
— Искаш да кажеш, ако се доберем до шушулка, се опитваме да Ги държим на разстояние възможно най-дълго време, докато не ни прегазят — рече Езичника.
— Нещо такова, да — каза Грегър.
Въпреки модулацията, усетих болката в гласа му.
— Езичник, или остани на кораба, или млъквай — казах аз. Нямах време за разправии. — Гиби ще изчака дванайсет часа. Ако не се върнем дотогава, той изчезва. Ако го разкрият, ще опита извънредна евакуация, като отдалечи „Копието“ на известно разстояние от Тях, след което ще ни чака на някое от резервните места за среща.
— Но ние така и не знаем какво търсим? — попита Мадж. Идеше ми да го убия с поглед. — Просто питам.
— Знаем, че е шушулка, имаме координатите й и знаем, че става дума за човешко приложение на Тяхна технология — каза Грегър.
— Други въпроси? — попитах.
— Ами Мораг? — рече Езичника.
Опитах се да потисна болката, да не й обръщам внимание и да занимая ума си с други неща. Опитах се да не мисля, че я виждам за последен път. Но не можах да се стърпя и погледнах към нея, докато тя се мъчеше да влезе в мамелюка. Заприлича ми на пребледняло от страх момиченце. Имах чувството, че я изпращам на смърт, макар всъщност това да се отнасяше и до всички останали.
— Мораг ще си върши нейната работа — казах.
— Идвам с вас само до Зъбите — прозвуча ми едновременно уплашена и учудващо самоуверена.
Погледнах Рану, понеже очаквах да ми възрази, да настоява да я придружи, но той мълчеше. Като че ли завиждах на доверието, на вярата му в нея. Стига съм мислил. Най-накрая успях да се намърдам в контролните чехли и ръкавици. Лежах в нишата и усетих как четирите жака на интерфейса хлътнаха в портовете на тила ми. Върху вътрешния ми дисплей се появи информация от системите на мамелюка. Главата се придвижи надолу и с щракване се затвори пред очите ми. Не почувствах притока на адреналин, както когато бях облякъл тенеца над Атлантическия океан. Този път имах чувството, че съм затворен в килия, която беше една идея по-широка от тялото ми. Въпреки това реших да последвам съвета на Мадж. В ушите ми зазвуча жалостива мелодия на саксофон, докато изключвах ненужните системи на моя мек — една по една.
Бомбеният отсек представляваше голям въздушен шлюз. Вътрешната му врата се затвори и се заключи, а преди да се отворят двете огромни външни врати, беше изтеглен въздухът от помещението. Изправих врата на мамелюка и видях черната пустош, осеяна със звезди като главички на топлийки. Стори ми се, че се изтърколихме навън. Трябваше да побързаме, защото „Копието“ беше запечатано, бяхме прибрали всичко, което можеше да представлява и най-малка опасност да бъде заловен сигнал от него, а отворените врати спадаха към тази категория.
Реех се свободно из Космоса непосредствено под — или, в зависимост от гледната точка, над „Копието“. Грегър напусна кораба последен. От мрака на бомбения отсек едно пипало изпълзя като змия и се вкопчи в ръба на отвора, а след него още едно и още едно. После се чу свистенето на други пипала, които се пресегнаха да ни уловят, докато Грегър се оттласкваше от кораба. Знаехме, че той щеше да ни тегли, но въпреки това потръпнах от погнуса, когато едно от пипалата се уви около корема ми. Докато се отдалечавахме от относителната безопасност на нашия кораб и напредвахме към Зъбите, бледосинкавото сияние на неговата пропулсионна система заблестя по-ярко. Въпреки че знаех, че и мекът, и инерционният ми костюм бяха затоплени, ми стана студено. Опитах се да се успокоя, че това беше нормална реакция на психиката при излизане в открития Космос.