Отначало имах чувството, че мина цяла вечност — Зъбите така и не се приближаваха до нас — но изведнъж се озовахме там и те изпълниха цялото ни зрително поле. По-голямата част от Зъбите не бяха обитавани, но координатите, с които разполагахме, бяха на област, гъсто населена от Тях. В мен се бореха човешкият страх и страхопочитанието. По-големите астероиди сякаш бяха застинали неподвижно, въпреки наличието на две звезди в системата. Извънземните бяха изградили връзки между отделните астероиди, ивици и структури от нещо, може би самите Тях, които се простираха между огромните скални късове. Не приличаше на човешко строителство — нямаше ги тромавите метални или бетонни съоръжения, които да загрозят астероидите. Дори не можеше да се говори за структура в буквалния смисъл — отделните израстъци не изпълняваха определена роля. По-скоро представляваха местообитания, производствени централи и отбранителни системи — три в едно. Бяха живи, растяха, черпеха суровини направо от недрата на астероида, а енергия от бледите звезди. Тези израстъци бяха Те; онова, което бяхме видели на Голямо куче 4 и на другите бойни полета из колониите, бяха само Техните оръжия. Опитах се да намеря сравнение, нещо, което да ми помогне да Ги разбера, докато приближавахме Зъбите. Приличаха на плетеница от корали, увиснала между огромни, свободно реещи се планини.
Поради относителността на нашите пространствени възприятия, макар да вървяхме към Тях, имах усещането, че стоим неподвижно, а Зъбите стават все по-големи. Колкото повече приближавахме, толкова по-лесно различавахме кордона от кораби на Тяхната флотилия. Дори виждахме как от извънземната материя израстваха нови кораби. Можех да разпозная енергийните матрици и тумороподобните израстъци на различните оръжейни системи. Когато наближихме още повече, разпознах по-малките кораби, Тяхното съответствие на нашите съдове за нападение с далечен обхват, а после и пригодените за излизане в открития Космос уокъри, докато накрая не видях самите Берсерки, които винаги бяхме смятали за Тях, въпреки че не бяха нищо повече от поредната оръжейна система. Имаше и други човекоподобни Техни форми. Такива, каквито не бяхме виждали досега и които по всяка вероятност заемаха своя ниша в Тяхната космическа екология.
Това беше лудост. Наоколо гъмжеше от Тях, запъплили като термити над сложно изградените Техни конструкции. Защо не ни виждаха? Вярно, че не бяхме нищо повече от прашинки на фона на безкрайността, използвахме много напреднала стелт технология и се молехме да не ни видят. Освен това, доколкото ми беше известно, човечеството никога преди не беше правило опит за подобно безразсъдно проникване в Техния свят, поради което Те не знаеха и как да ни издирват.
Няколко от маневриращите устройства върху бойната форма на Грегър заблестяха по-ярко, когато той промени позицията на тялото си. Насочи се под ъгъл към по-слабо населена празнина между няколко астероида, въпреки че успях да различа плетеница от израстъци, които предполагаха наличието на датчици. Ние го следвахме, а той ни държеше — с по едно пипало около всеки от нас, и с цели две — около Воина Куче на Балор. Приличахме на паяжина с множество уловени в нея мухи.
Докато летяхме безшумно между три големи астероида, почувствах опасността от световъртеж, която се опита да пробие пелената от наркотиците на Мадж и да ме завладее. Имах проблеми със самия мащаб на гледката. Отгоре и отдолу виждах Тяхното движение в Космоса и бледосинята светлина от Техните пропулсионни системи. Не познавах голяма част от Техните форми и само можех да предполагам за какво служеха. Вляво от мен изпълзя някакво подобно на насекомо създание, което чоплеше с челюстите си и със специални щипци Тяхната растителност, като вероятно се занимаваше с поддръжката на популацията. Прелетяхме покрай него, но то не ни забеляза, а аз през цялото време се опитвах да запазя самообладание благодарение на музиката, която слушах.
Когато заобиколихме един от по-големите астероиди, съставляващи външния периметър, извиращата от дълбочината на Зъбите светлина почти наподоби ефекта на изгрев. В далечината успях да различа очертанията на кули, които ми напомниха за съня, подарен ми от Посланик, докато лежах до Мораг в покрайнините на Трентън. Само че тези тук не бяха обагрени в множество цветове, а бяха черни и светеха с бледа органична светлина. Кулите започваха от повърхността на четири огромни астероида с размерите на малки планети, но всички сочеха навътре като начупените очертания на бездна. Четирите астероида бяха свързани като в паяжина с помощта на дебели нишки от коралоподобния материал. Между кулите се движеха пипала, които само можех да предполагам за какво служат. Беше красиво и зловещо, и колкото повече се замислях, толкова повече имах усещането, че това нещо е толкова трудно за проумяване, че едва ли някога щях да бъда част от него.