— Не — каза тя и изведнъж усетих повече увереност в гласа й.
Погледнах към щита от човешки тела, а после пак към нея. „И таз добра“, рекох си.
— Значи, с това същество се знаете от няколко часа, но вече си готова да се жертваш за него, така ли? — попитах я аз.
— Господине, то носи надежда — каза ми тя и се обърна към извънземното. — Няма — продължи тя и очите й се напълниха със сълзи за първи път, откакто бях влязъл в стаята. Постепенно младите проститутки се отделиха от проснатото върху койката извънземно. Всички плачеха. Мораг заговори през сълзи: — То не може да разбере как можем да причиняваме болка на себеподобните. Не проумява защо с нас се отнасят по такъв начин. Или защо всички не получаваме храна и закрила в еднаква степен.
Не можех да й отговоря. Моето детство беше рай в сравнение с нейното, а в момента единственият й шанс за по-различен живот бе лотарията за наборна служба.
Когато най-после ми се откри възможност за директен изстрел в извънземното, вдигнах пистолета. И отново зърнах разкривеното си изгоряло лице в черната течност на тялото му. И двамата приличахме на чудовища. Не ме беше грижа дали наистина говори на децата, или контролира съзнанието им, трябваше да го убия, както много други преди него, за да се отърва от досадния майор и да се върна към нормалния си живот. Към боевете, състезанията с мотори, алкохола и сензорните кабинки, към моята представа за нормален живот. Свалих пистолета.
— Добре — процедих през зъби. — Попитай го защо воюват с нас.
Мораг се замисли за миг.
— Защитават се — промълви накрая.
— Глупости.
Вдигнах револвера и допрях пръст до спусъка. След това си поех въздух и внимателно освободих предпазителя и смъкнах оръжието. И до днес не знам защо го направих. Просто не се чувствах изправен пред зло и инстинктът ми го потвърждаваше. Онзи същият инстинкт, който идваше от истинската плът, а не от купчината железарии и пластмаса, в която се бях превърнал. От гърдите на всички се изтръгна въздишка на облекчение.
— Благодарим — каза Мораг.
— Чудесно, направо страхотно — измърморих аз.
По дяволите, какви ги бършех? Та това си беше измяна. Преминавах в лагера на омразния враг, който искаше да унищожи мен и себеподобните ми. И защо го правех? Защото ми се бяха примолили няколко евтини курви от нефтените платформи. Бях убеден, че някой владее и моето съзнание или че това е част от някаква Тяхна нова психологическа стратегия. Обаче нямах основание да не се доверявам на хората, които ме умоляваха да не убивам извънземното. А в същото време нито харесвах, нито имах доверие на човека, който ми заповядваше да го направя. Цялата работа придобиваше ужасяващи размери: товарът на отговорността, който поемах, беше повече, отколкото можех да понеса.
Почувствах се гадно от допира на нещото върху изгорялата ми кожа. Усетих едновременно грапавина и гладкост под тъмната течност. Но усещането бе породено не толкова от физическия допир, регистриран от датчиците за допир и малкото нерви, които не бяха изгорели, който не беше чак толкова неприятен, а по-скоро от това, че свързвах нещото, което се разливаше на вълнички в ръцете ми, с онова, което подобните нему бяха извършвали пред очите ми. Безчинстваха и колеха мирното население на колониите град след град, стари, млади, невръстни, не жалеха никого и оставяха труповете за назидание. Цели села бяха осеяни с парченца плът, а човешките кожи опваха вместо огради.
Нямах обяснение нито за това, което вършех, нито защо отнасях на ръце нещото към площадката за хеликоптери на „Забраненото удоволствие“, където беше паркирана аероколата на Макфърлейн. Все още продължавах да смятам, че става дума за контрол върху съзнанието. Още по-малко пък имах представа какво възнамерявам да правя с нещото. Мораг вървеше след мен.
— Ти къде? — изръмжах.
— Идвам с вас, господине.
Сега нямах време за това. Обърнах се към нея, а тя ме погледна с огромните си кафяви насълзени очи.
— Много скоро едни лоши хора ще тръгнат по петите ми…
— Да, но първо ще дойдат тук — каза тя.
И беше права.
— Ще те оставя някъде по път — казах аз и продължих да вървя към аероколата.
Наложи й се да подтичва, за да ме настигне. Отключих вратата с помощта на горелката за ключалки и оставих извънземното на задната седалка. Мораг се качи отпред. Въздухът в купето на сааба беше спарен и пропит с едва доловима миризма на лайна и кръв. Тук бяха измъчвали хора. Обезвредих алармата, преди да запаля двигателя, и се включих в системата за управление. Не ми харесаха данните от диагностиката върху вътрешния ми дисплей, но за момента трябваше да се задоволя с машината на сводника. Колата нададе вой и рязко се вдигна във въздуха. Понесохме се над водата и полетяхме над тънещата в безпорядък част на нефтените платформи. Тук-там електрически светлинки светваха и угасваха и заедно с огньовете на запалените боклукчийски кофи ни намигаха от време на време от старите, ръждясали и безразборно нахвърляни железарии.