През цялото време истината е била пред очите ми, но аз не я бях видял, защото много исках да си върна стария приятел и защото исках да мога да му се доверя. Е, аз все още можех да имам доверие на стария си приятел. Това не беше Грегър. За всичко беше виновен Ролистън.
— Струва ми се, че Езичника може би е прав — казах.
Но дори и сега не исках да повярвам. Дори и сега думите ми прозвучаха като поредното предателство.
— Защо тогава доведе и нас? — изръмжа Балор по мрежата за тактическа свръзка.
— В случай че има нужда да се приближи достатъчно близо до някой от главните им градове — казах. — Защото е знаел, че когато ни разкрият, ще привлечем доста внимание. Използвал ни е за примамка, за да може да зарази колкото се може повече от Тях.
Отново започнах да стрелям, понеже входът на пещерата взе да се изпълва с нови създания, и се почувствах ядосан, объркан, предаден.
— Мамицата му мръсна!
За първи път чувах изненада в гласа на Рану и със сигурност за първи път го чувах да ругае.
Проверих данните от мамелюците на Мадж и Рану и замръзнах. Органичната бойна форма на Грегър пристъпваше напред към прииждащите Техни части. Беше изстрелял пипалата си и пробиваше с тях Берсерките, пълзящите пълчища и дори екзоскелета на един уокър. Всяко от пипалата, което пробиваше някое от Тях, се продължаваше в нови пипала, които проникваха в други Тях и така нататък, докато всички извънземни в края на пещерата се свързаха с пулсиращите пипала, които излизаха от Грегър.
— Рану! Мадж! След мен! Балор, прочисти зоната — изкрещях.
Рану и Мадж включиха перките си и се придвижиха назад към нашата позиция с опасна скорост. Пещерата се изпълни с ракетни заряди, понеже Балор изпразваше съдържанието на установките върху двете си рамена. Моят релсотрон замлъкна. Изхвърлих празния пълнител и оставих безполезното вече оръжие да полети в безвъздушното пространство. Рану стъпи на повърхността, а Мадж се хлъзна по задник. Задната част на пещерата се изпълни с огън от плазмено оръжие.
— Натам! — посочих към пламъците, от които Рану и Мадж тъкмо бяха избягали.
Човешките ни тела никога нямаше да оцелеят след такъв взрив, но мамелюците можеше и да преминат през огъня. На вътрешния ми дисплей се появи ново съобщение, но сега нямах време да го проверявам.
— Костюмите никога няма да… — започна Езичника.
— Веднага! — изкрещях.
И петимата се отправихме към пламъците. Перките ни работеха на пълна мощност, в посока към входа на пещерата. Когато се гмурнахме в езерото от пламъци, времето сякаш забави своя ход. Беше красиво. Изобщо не обръщах внимание на горещината или на миризмата от изпържената ми плът. Не обръщах внимание и на предупредителните икони върху интерфейса на мамелюка. Сякаш летяхме към Слънцето. Е, казах си, подобна смърт не беше може би чак толкова лоша идея.
— Съжалявам…
Дори не бях сигурен, че чух съобщението по мрежата за свръзка — сигналът беше толкова слаб заради силното смущение, — но мога да се закълна, че беше гласът на Грегър, а в следващия миг отново бях в студения Космос.
Под нас малкият, опънат като тетива, астероид, на който се бяхме подслонили, гъмжеше от Тях. Сякаш някой беше настъпил мравуняк: всеки квадратен сантиметър беше покрит с извънземни. Пространството от Космоса около астероида беше изпълнено с Техни кораби и Техни органични мекове, които можеха да летят. Според данните от диагностичните системи мамелюкът ми беше пострадал много сериозно. Свръзките ми почти не функционираха; мамелюкът беше запазил целостта си, но по-голямата част от бронята се беше превърнала в шлака. Ставите на дясната ръка и десния крак се бяха разтопили и втвърдили отново, поради което не можех да ги помръдна. Освен лещите, по-голямата част от датчиците ми също бяха извън строя. Бях извадил късмет, че огнеупорният щит на перката беше издържал и горивото на пропулсионната система не се беше взривило. Най-напред започнах да поправям съобщителната система с помощта на вградения възстановителен механизъм. Не знам защо го направих — очаквах всеки момент да бъда изличен от лицето на света от лъч черна светлина.
Балор, Мадж, Рану и Езичника бяха успели да се измъкнат. Бронята по мековете им се беше разтопила и после втвърдила отново. Бяхме извадили луд късмет, че не се беше разпаднала от внезапната температурна промяна. Мъстителите на Мадж и Рану се бяха разтопили и не ставаха за нищо. Този на Езичника може би още го биваше, така като го гледах, но това вече нямаше никакво значение. Под нас входът на пещерата продължаваше да гори.