Мадж сграбчи Рану, понеже перката на неговата пропулсионна система не работеше, и тримата полетяхме с пълна скорост далече от опънатия като тетива астероид.
Съдейки по силата на последвалата експлозия, Гиби най-вероятно беше взривил всички бойни глави, които бяха останали на кораба. Зад нас всичко се оцвети в червено, а от астероида останаха само прашинки. Взривната вълна ни удари и за мое щастие, изгубих съзнание, въпреки че бях сигурен, че съм умрял.
— Мислиш ли, че Те ще повярват, че сме дошли с мирни намерения? — чух Мадж да казва, докато се съвземах от болката и силното гадене.
Надявах се, че Мадж не беше част от моя задгробен живот, или поне не и все още. Успях да отворя очи. Все още бях заклещен в мамелюка. Реехме се из Космоса. Рану се беше вкопчил в мен. Проведох набързо диагностика и разбрах, че моят мек функционираше в достатъчна степен, за да ме опази от безвъздушното пространство. И Езичника беше с нас.
Около нас се носеха способни да летят Тях, уокъри и други органични мекове, а шестоъгълните им пропулсионни системи излъчваха бледосинкава светлина. Но най-странното беше, че Те не стреляха по нас. А по-скоро ни прикриваха. Сякаш бяхме Техни пленници, само дето не ни отвеждаха в плен.
Върху вътрешния ми дисплей продължаваха да пристигат данни. Мораг си беше все там, където я бяхме видели за последно, увиснала в Космоса, с впито в тила й пипало. Проверих жизнените й показатели. Бяха нормални. Измърморих нещо неразбираемо.
— Дойде в съзнание — каза Езичника.
— Обаче не разбирам какво казва — рече Мадж.
— Какво става с Мораг? — попитах.
— Доколкото разбираме, тя общува с Тях — отвърна Езичника. — Струва ми се, че са успели някак си да се свържат с нейните жакове, а благодарение на остатъците от Посланик в нейния хардуер тя успява да разговаря с Тях.
Зрението ми беше доста замъглено и постепенно отслабваше. Като че ли и болката взе да отслабва. Мораг беше обвита от някакво сияние.
Прииска ми се отново да чуя напева. Дощя ми се да поговоря с Мораг, макар и за сетен път.
— Как ще се приберем у дома? — зачуди се Езичника.
Може би все пак чувах напева.
— Как така все още сме живи, мамка му? — попита Мадж.
— Аз не мисля, че съм жив — рекох.
Сега вече със сигурност чувах напева. Мораг изглеждаше пленителна сред сиянието. Оттласнах се към нея с бавната тяга на моята пропулсионна перка. Някой крещеше по мрежата за тактическа свръзка, но се направих, че не съм го чул. На фона на сгъстяващата се около мен тъма, Мораг сякаш засия с още по-голяма сила.
Благодарности
За разлика от Тях, „Ветеран“ не се роди от вакуум. Много хора подпомогнаха процеса на създаването на романа. Затова изказвам своите благодарности (като се надявам да спазя хронологичния ред) на:
Д-р Хейзъл Спенс-Йънг за изчитането на първата коректура, за окуражителните думи и направените бележки, а също и на Скот Йънг за неговите бележки и окуражителни думи.
На Джоузи Моулдс за нейната коректорска работа и направените бележки.
На Кат Андъртън за коректорската работа и направените бележки. И особено за това, че остави всичко друго, за да изчете вариант, който бях преработил в последната минута. Специални благодарности.
На д-р Филип Придам (само този път ще изпиша името ти по твоя начин, Phillip) и Джулиан Бут за изчитането на ръкописа и за бележките, които направиха по своя категоричен начин.
На моя литературен агент Сам Коупланд от RCW Ltd. За това, че беше първият човек в издателския бизнес, който каза: „Хм, някой може и да го публикува“.
На моя редактор в издателство „Орион“ Саймън Спантън, който каза: „Хм, ние трябва да го публикуваме“.
Благодаря на прекрасните Джоу Флечър, Джон Уиър и Джилиан Редфърн от издателство „Орион“ за помощта, съветите и за това, че се погрижиха за мен.
Благодаря на Хю Дейвис и Чарли Панайоту за стилистичната редакция — надявам се, че не им е било толкова досадно.
Освен това огромни благодарности на всички в правния отдел на издателството.
Накрая бих искал да благодаря на семейството ми (с изключение на баща ми — той знае защо, може би в следващата ми книга, ако има такава, ще му изкажа благодарност) за подкрепата, окуражителните думи и всеотдайността, докато растях. Макар че това, последното, все още продължава.