— Мораг — казах аз на проститутката, която люлееше в прегръдките си един от враговете на човечеството. Тя някак си успя да се освободи и се наведе към мен. — Искам да бръкнеш в големия джоб на дънките ми и да извадиш нещо от там.
Тя ме погледна недоверчиво.
— Хайде, направи го — грубо наредих аз.
Тя ме послуша и извади черна правоъгълна хайтек кутия с гладки ръбове.
— А сега я включи в мен — казах аз.
Тя дръпна жака, изтегли кабела и го включи в един от четирите куплунга на тила ми. Усетих изщракването под кожата си. Навремето това усещане ми бе безкрайно неприятно, но сега ми се стори съвсем обикновено.
— Какво е това? — попита тя с любопитство въпреки страха си.
Дадох газ, предницата на аероколата се килна надолу и аз подкарах към неоновите светлини на централната част на Дънди.
— Повечето войници и хората от специалните части имат имплантирани транспондери, с които може да бъдат проследени на бойното поле. — После кимнах към черната кутия, към която току-що ме беше свързала. — А това е устройство за електронно противодействие. С него ще заглуша излъчвания от мен сигнал.
Спестих й подробностите за това, че транспондерите се употребяваха в случаите, когато металът и пластмасата надделеят над душата ти и те превърнат в машина, попаднала здраво в хватката на психозата. Не й казах също, че докато още са на служба, повечето войници от специалните части могат да включват и изключват транспондерите си. Особено тогава, когато беше важно никой да не узнае къде се намираш и с каква цел.
Изведнъж се спусна бяла, ослепителна пелена. Зрителните ми устройства напразно се опитаха да намалят яркостта, филтрите на слуха се изключиха, затова по-скоро усетих експлозията с тялото, отколкото със слуха си. Не всички честоти бяха изрязани и успях да чуя ужасения писък на Мораг и звука от пращенето на метал. Аероколата заподскача напред, докато правех отчаяни опити да я овладея. През мъглата от наркотичното опиянение едва успях да си дам сметка за паренето и за онези сигнали, които при други обстоятелства биха означавали болка в крака. Освен това почувствах, че крачолът ми се навлажнява и че целият се покривам с друг вид влага. Едва тогава усетих извънземния вкус в устата си.
Постепенно ярката светлина започна да избледнява, а аз успях да навържа отделните епизоди на случилото се, докато яростно се опитвах да задействам аварийната система на аероколата. Мораг хлипаше тихичко. Стори ми се, че бе твърде изплашена, за да издаде звук. Изведнъж колата бе обвита от облак зловонна пара. Край нас хвърчаха или падаха отломки, а някои се стоварваха върху покрива й. През дупка в пода виждах какво ставаше долу на земята. Имаше и други две дупки със същата големина — едната в тавана на машината, а другата в обилно кървящия ми крак.
Зад нас, на мястото на „Забраненото удоволствие“, зееше огромен димящ кратер, който много бързо започна да се изпълва с отровните води на река Тей. Дори след всичко преживяно от мен, потръпнах от отвращение при мисълта, че Ролистън или неговите началници бяха използвали орбитално оръжие върху земен град. Извънземното също бе пострадало от изстрела, който бе уцелил аероколата. Купето бе покрито с парчета от течната му плът, но в скута си уплашената до смърт Мораг все още държеше полутвърда маса, смътно наподобяваща човешко същество.
Да, това беше работа на Бран, сигурен бях, и сега тя се намираше на някоя от онези платформи. Вероятно в опасна близост до мястото, откъдето се бе разпоредила за бомбардирането от земната орбита. Сигурно беше насочила към нас мерника на компютърно направлявания релсотронов снайпер. Щеше да убие извънземното, да се отърве от свидетелите, а после да ми даде един предупредителен изстрел, защото тя пропускаше само когато реши да не уцели. От крака ми шуртеше кръв, събираше се в локвичка в нозете ми, а една част изтичаше навън през дупката, пробита от релсотрона на Бран.