Успях да задържа машината във въздуха, докато бърках в един от многото джобове на дългия ми шлифер, и извадих от там лепенка, която поставих на врата си. Стимулантът щеше да ми попречи да заспя, но трябваше да се погрижа за кървящия си крак. Възстановителните ми системи бяха наред, но губех твърде много кръв. Проклех се мислено, задето не бях взел със себе си походната аптечка. Разделеният на части вътрешен дисплей ми показа какво се случваше около нас. Посредством интерфейса успявах да овладея управлението на машината. Така ръцете ми бяха свободни да потърся аптечката на аероколата. Намерих я, но повечето от нещата вътре отдавна бяха използвани.
Мораг продължаваше да хлипа тихичко. Светът, в който бе живяла до този момент, макар и толкова зъл, се бе стопил за миг сред ослепителен блясък и огън.
— Мораг? — извиках й аз. Тя не реагира. Виждах как постепенно изпада в шок. — Мораг! — изкрещях.
Тя се извърна рязко и ме погледна.
— Знаеш ли как се управлява това нещо? — попитах, въпреки че знаех отговора, но трябваше да насоча мислите й към нещо друго…
Тя поклати глава, стиснала обезкървените си устни, а под грима лицето й ми се стори още по-бледо. Успях да разтегна устни в усмивка върху изгорената си обезобразена мутра:
— Жалко.
Най-напред зина учудено, но накрая се засмя на неуместната ми шега и поклати глава. Притиснах раната с ръце и се понесохме към града.
6.
Дънди
Разбих защитите на системата за автоматично управление на аероколата и й зададох непозволени команди. С помощта на поредицата от криптографски подпрограми на моето устройство за електронно кодиране на съобщения изпратих силно шифрован текст, като не пропуснах да подчертая дебело неотложния характер на посланието. Отдолу платформите изчезнаха от погледа ни. Летяхме над суша. Под нас останаха сгушените, набързо сковани барачки, саловете и вехториите на пристанищните пазари. Край брега на реката се тълпяха хора, дошли да позяпат последиците от експлозията. Много от тях вероятно си мислеха, че Те бяха кацнали на Земята и вече ни нападаха. Да бе, и щяха да почнат с Дънди, нали? Мисълта за това ме накара да се усмихна.
Пред погледите ни изникнаха ярките светлини на магазините на тукашната Гинза. Множество неонови холограми премигваха в синхрон и ни предлагаха цялото щастие на материалните блага, но в същото време предупреждаваха за жертвите, които бяхме длъжни да направим в името на войната. Имаше и новини от фронта: кръстосващите се светлинни лъчове от репортажите от поредната космическа битка над Голямо куче 1, монтирани с кадри от бойното поле, бронирани автомобили, мекове и уморени пехотинци, които газят в калта, докато в обратната посока профучават въздушни линейки.
Веднъж отидохме в покрайнините на истинската Гинза, в Токио. Тежко въоръжените полицаи и охранителите на големите магазини не допускаха там да припарят отрепки като нас. Магазините за преоценени стоки и уличните сергии, на които продаваха евтина храна, където нашего брата можеше да си позволи да пазарува, оставаха извън очертанията на този квартал. Бяха ги сбутали под платените естакади, които мъжете и жените от големите компании използваха, за да отидат на работа или до магазините. Токийската Гинза изглеждаше като окъпан в светлини свят от приказките в сравнение с онова, което фирмените служители у нас наричаха Долната земя, а всички ние — просто Дънди.
Насочих аероколата надолу към една от страничните площадки на „Къмършъл Стрийт“. Щом кацнахме, хората веднага започнаха да оглеждат с недоверие богаташкото возило. Повечето едва свързваха двата края в сивата икономика на Дънди, далече от големите корпорации, но тук-там мернах и неизменните ужасно агресивни гангстери, които се бяха отървали от военна служба под лицемерния претекст, че „не желаят да носят оръжие“ по силата на „убежденията“ си. Двама-трима от тези нагли типове вече вървяха към нас, когато приплъзнах вратата, за да я отворя. Обърнах се към Мораг, която седеше на задната седалка.
— Ще можеш ли да го носиш? — попитах припряно. Тя кимна, сълзите бяха размазали евтиния грим по лицето й. — Намери нещо, с което да го загърнеш. Никой не трябва да го вижда, чу ли? — Но тя изобщо не ме слушаше. — Мораг! — изкрещях.
Чак тогава ме погледна.
— Ще ни проследят ли? — попита.
— Може би да, а може би не.
По моя команда капакът на машината се прибра обратно, като мех на акордеон, а аз извадих жака за интерфейса на аероколата от куплунга и започнах да бърникам по клетката за горивото. Малък трик, който бях научил по време на тренировките за борба с бунтовници.