— Всичко наред ли е, мой човек? — чух нечий глас зад гърба си. — Крака ли си си ударил?
Обърнах се и видях грозен младеж с гадни киберустройства по него и още по-гадна кожа. Облеклото му беше копие на тазгодишната мода на всички улични отрепки в града. Погледна пак изгореното лице и сърдития ми вид и отстъпи назад, като извади ръката си от бронираното горнище на анцуга.
— Няма проблем, пич — добави, явно се беше отказал да ни ограбва.
Обърнах се пак към машината и довърших онова, което бях започнал, когато Мораг излезе. Беше увила съществото в карираното одеяло, което като че ли си върви безплатно с всеки закупен автомобил в Шотландия. Черната слуз на извънземното капеше от него. Добавих последна команда към устройството за електронно кодиране на съобщения, издърпах жака и го метнах под седалката на аероколата, като се молех Викария да е изпълнил заръката ми.
— Да вървим — казах и се отправихме към ъгъла на „Къмършъл“ и „Хай Стрийт“, където се намираше каменна черква от преди времето на Последния човешки конфликт.
От вътрешността на сградата струеше светлина, която озаряваше витражите, покрити отвън с градска мръсотия, напластявана столетия наред. Зад нас аероколата се издигна във въздуха, а Мораг се обърна да я проследи с поглед как се гмурва под естакадите и продължава надолу по „Хай Стрийт“. Нямаше да успее да се изплъзне от следенето от сателита, но поне щеше да забави Ролистън достатъчно дълго. Само че имаше малък проблем: бях изгубил устройството за електронно кодиране на съобщения. Ако не намерех друго, щяха да открият транспондера ми.
— Ама това не е ли незаконно? — попита Мораг.
— Ами държавна измяна, плюс замесване с проститутка… — Обърнах се да видя лицето й. — Май не ми влияеш благотворно.
Тя се опита да се усмихне вяло, но само за да ми угоди. Пъхнах ръка в джоба на шлифера и пристъпих към дебелите бронирани двери на божия храм. Малко се обнадеждих от факта, че се отвориха веднага щом ги бутнах.
— … тази бяла светлина не бе от Тях! Не! Това не бяха Техните адски оръжия! Бялата светлина дойде от горе, от небесните селения, това бе Божият гняв! Господ запрати копието си, за да предупреди онези, които се отдават на нечисти съвкупления!
Да, биваше си го Викария, как само умееше да адаптира и импровизира проповедите си според събитието на деня…
Отвътре стените на черквата бяха от гол камък. Върху витражите се прожектираха холограми. Стилизираните сцени от пъкъла придаваха на въздуха червеникав оттенък, който обаче пораждаше усещане за уют в разрез с посланието на смразяващите кръвта изображения. На пластмасовите пейки бяха насядали неколцина от най-онеправданите и окаяни хорица и слушаха проповедта на Викария, който ги кореше заради греховете им. Зад олтара, малко по-встрани, успях да зърна работния му кът, разните инструменти и плотовете с оборудване, в по-голямата си част скалъпено набързо или сглобено от самия него.
Викария стоеше на амвона, който някога е бил от дърво, сигурно отдавна изтъргувано или изгорено за огрев. Вместо него сега имаше метална конструкция с пластмасова рамка.
Не се беше променил, може би бе прибавил видимо някоя и друга година, а очите му, като диво зверче, святкаха още по-яростно и от преди. Носеше черен костюм с бяла пасторска якичка, но внушителната му осанка бе започнала леко да се стопява. Имаше дълга неподдържана прошарена брада и все още човешки очи, ако не беше погледът му.
Половината му глава бе обрасла с дълга сплъстена къдрава коса, и тя като брадата прошарена на места. Другата половина бе грозна военна машинария с вграден бърз и мощен компютър, но, както повечето машинарии на военните, бе жестоко скарана с естетиката на дизайна. Забелязах няколко добавени наскоро по-елегантни приспособления, които вероятно сам бе измайсторил, за да е в крак с технологичния напредък, а и за да се задържи по-дълго в хакерския бранш. Навремето бе един от най-добрите и тъкмо затова го направиха свързочник, но после го изтеглиха при Зелените чудовища, хората от военното разузнаване. Викария и до ден-днешен си оставаше спец, макар че и той, като всички по-стари, сигурно вече беше изместен от по-младите, по-бързите и по-гладните.
— Всички вън! — изръмжах на опърпаните богомолци, докато куцуках навътре и притисках раната си с ръка.