Свърши проповедта си и я заплю. Мораг почти се разплака.
— Стига вече! — заповядах аз.
Погледнах Мораг, която стоеше в параклиса, все още с дрехите от публичния дом. Викария продължаваше да я зяпа и да я плаши. Вероятно не можеше да откъсне поглед от нея, защото носеше само гащички и някакви мрежички, и протритото жакетче отгоре.
— Можеш ли да дадеш на Мораг някакви дрехи?
Той се обърна и се ухили противно.
— Искаш я единствено за себе си, нали? Правим се на закрилници, за да не плащаме, а? Това ли било? Нещастник.
Прииска ми се да го ударя, но все още се нуждаехме от него. Приведох се напред, достатъчно близо, за да подуша смрадта от развалените му венци.
— Дай на момичето дрехи! — изсъсках аз.
Той показа на Мораг дрехите, които бе получил като дарения за своите бедни миряни, а после ме включи към паметовия чип.
Обзе ме познатото усещане за реене в пространството и откъсване от действителността. Усетих, че напускам тялото си. Викария използваше същите програми като в сензорните кабинки — информацията достигаше до мозъка ми посредством куплунгите в интерфейса, а целта бе да се придаде плътност на виртуалната среда. Нямаше нищо общо със сърфирането в мрежата. В повечето случаи бе съвсем безопасно, пък и имаше предпазни механизми, но извънземният организъм бе непознат за мен. Ако наистина бе толкова сложно устроен, колкото твърдеше Викария, може би ме грозеше смъртна опасност.
Постепенно образът, съставен от множество пиксели, започна да се прояснява и пространството около мен започна да се запълва. Нямаше нищо общо с неоновата анимация на виртуалната реалност в мрежата, а по-скоро ми заприлича на натуралистична версия на реализма на сензорните кабинки. Усетих до болка познатите ми ботуши да затъват в до болка познатата ми кал. Намирах се сред поле, а наоколо стърчаха гладко отрязаните дънери на мъртви дървета от непозната планета. Носех пълно бойно снаряжение и автомат „Хеклер и Кох“, преметнат през ремък отпред върху гърдите.
Каква игра играеше Викария, по дяволите? Та аз отново се намирах на Голямо куче 4. Далечният хоризонт се озаряваше от кръстосания артилерийски огън. Високо над мен двете космически флотилии се сражаваха в орбитата на планетата, а ярките отблясъци на премигващите светлини пробождаха като пики лазурното нощно небе. Някакъв силует се приближаваше към мен през гората от отсечени дънери. Опитах се да настроя оптиката, за да увелича образа, но не бях сигурен дали и тук действат същите закони на физиката. В крайна сметка успях и за мое щастие, видях насреща си Грегър. И той бе в пълно бойно снаряжение, под което носеше загрубял керамичен нагръдник с кинетична подложка и костюм от реактивна инертна броня. От дясната му страна, закрепен на въртящата се поставка, висеше релсотрон. Тази половина от тялото му представляваше остатъци от димяща маса — всичко освен костите се бе стопило. Пресегнах се и докоснах лицето си, като очаквах да е изгоряло, но с изненада опипах гладката твърдост на кожата и подкожната броня. Точно както на Голямо куче 4, точно както в онзи мой сън.
За момент си помислих да стрелям в лицето на стария си другар, за да видя какво ще се случи, но си дадох сметка, че не ми стиска да дръпна спусъка срещу нещо, което толкова много приличаше на него. То се доближи до мен и спря. Очите му бяха черни езера и в тях плуваха звезди. Зачаках. Нищо не последва.
— Трябваше ли на всяка цена да вземаш неговия образ? — попитах.
Това, което стоеше насреща ми, твърде много ми напомняше за нещо недовършено, за някаква грешка, за сторено от мен предателство.
— Това е твое дело — отвърна то.
Дори гласът му бе като на Грегър. По всичко личеше, че извънземното има пълен контрол върху средата и я беше измъкнало от моето подсъзнание. Това никак не ме успокояваше. Питах се дали пък не се опитва да ме предразположи, но в такъв случай или бе направило погрешния избор, или се опитваше да ме забаламоса, като си правеше майтап с мен.
— Какво друго бихме могли да бъдем? — продължи то, отново с гласа на Грегър, само че сух, лишен от чувство.
Кимнах и видях как то се завъртя. Разпознах човекоподобното, ниско на ръст, черно, космато, приведено напред туловище на Берсерките. От него излизаха множество крайници, които завършваха с дълги силни пръсти, с нокти като на граблива птица, с изключение на един, който беше покрит с ръкавица, от която се подаваха автомат с осколочни патрони и подобни на швейцарско ножче бойни приспособления. Единствената разлика с Берсерките бе катраненочерният им цвят. Този тук, изглежда, само отразяваше светлината и подобно на очите на Грегър, и кожата му бе отрупана със звезди. Като къс звездно небе. Сетих се за Нинджата, който бе очистил останалата част от Жребците и бе заразил Грегър.