Вторачих се в нея с мисълта, че като види отражението си в черните поляризирани лещи, заместили очите ми, ще се откаже, но тя издържа стоически на погледа ми.
— Ще ме убият. Май не ме разбираш. Това тук не е като по новините. Тези хора винаги улучват и освен това разполагат с неизчерпаеми възможности. За добро или зло, хората на правителството са по петите ми.
— Че какво губя? — попита тя.
И тогава се сетих за Посланик и за това, което Викария беше казал, да отидем в Хъл. Измамна или не, това бе единствената надежда, която й бе останала. Ако не скоро, то някой ден щеше да навърши възрастта за военна служба и щеше да стане момиче за развлечение, което обслужва военните — първо офицерите, докато все още си я биваше, а после подофицерите и накрая обикновените войници. Преди да навърши двайсет и пет, вече щеше да е похабена. А ако извадеше късмет, ако проявеше коварство, хитрост и ако се отнасяше като хищник спрямо другите курви в армията, можеше и да се сдобие с подофицерски чин. Да постъпва с другите, както бе постъпила със себе си. Обаче по̀ си я представях да се уволни от армията без никакви способности, нито дори и най-основните умения за оцеляване. Така или иначе, нямаше да има особена разлика, ако успее да се откачи от наборната служба, но тогава щеше да попадне под ударите на Дарвиновия естествен подбор. Затова възможността да дойде с мен у дома, да пийне малко уиски, да послуша джаз и да чака да я застрелят в главата, й се струваше доста добра алтернатива.
— Ами Посланик? — прекъсна мислите ми тя.
Стори ми се, че се опитва отчаяно да прогони всякаква надежда от гласа си.
— Миличка, избий си тези въздушни кули от главата. Хората, с които то ще иска да говори, са тези, които се опитват да убият както него, така и нас.
— Но бихме могли да отидем в Хъл?
— Да, можем да умрем в Хъл за разнообразие, но претегляйки всички възможности, предпочитам да пукна в Дънди.
— Обаче ако продължим нататък, ако успеем да разберем и други работи, може би нещо ще се случи? — каза тя, при което в гласа й се прокраднаха нотки на трогателна готовност.
Опитвах се да преценя кое бе по-голямото зло. Да убия надеждата й в зародиш или да продължа да подхранвам илюзиите й само за да видя как се разбиват на пух и прах, когато ни заловят.
Пък може и да не се стигне чак дотам, чух се да си казвам мислено, докато отново вървяхме по дългия и уморителен път към нефтените платформи. А може би когато наближи краят и Мораг е поживяла доста повече, отколкото предвижда отредената й участ в този живот, усещането за дулото на лазерния пистолет във врата да се окаже по-голямата милост.
— Ще ти дам да ме чукаш — каза тя, предлагайки ми единствената разменна монета, която си мислеше, че притежава.
Затворих очи.
— Ъъ… виж какво, повече не казвай това — казах аз.
— Извинявай.
— Не ми се извинявай, по дяволите! — изкрещях, въпреки че не бях сигурен на кого ме беше яд, вероятно на мен самия.
Почувствах, че не съм толкова отвратен, колкото би трябвало, от факта, че ми беше предложила да се възползвам от нея.
— Просто недей… моля те — казах този път по-тихо.
Стори ми се уплашена и объркана, но ми олекна, като разбрах, че няма да се разплаче.
— Виж сега, нямаме никакви пари, нямаме разрешителни за напускане на града, нито за пътуване.
— Имаме това — каза тя и извади от брезентовата торба нещата, които Викария й беше дал.
Най-напред ми подаде пачка банкноти.
— И това — добави и извади една кесийка.
Взех я и погледнах какво има вътре. Няколко къса от жълт метал с неправилна форма. Сигурно беше самородно злато, е, не толкова ценно, колкото обработеното, но все пак не бе за пренебрегване.
— А също и това — добави и ми подаде финансов чип.
Веднага го поставих в четеца си. Подсвирнах тихичко, защото се оказа контрабанден чип, който не можеше да бъде проследен и който струваше толкова, колкото и сумата в него. Освен това можехме да го използваме безнаказано както в корпоративните анклави, така и в големите търговски центрове. Строго погледнато не разполагахме със състояние, но имахме достатъчно да преживеем. Зачудих се защо Викария беше постъпил така и защо се беше пожертвал за нас. Какво толкова важно имаше в цялата работа?
Усетих с периферното зрение светлината зад гърба си. Обърнах се и видях аероколата, която излиташе от града над реката, и двата светлинни снопа от прожекторите, които претърсваха околността. Заприлича ми на мерцедес от висок клас. Въпреки че беше с контурите на частен автомобил, ми стана ясно веднага, че върху него има монтирана бронирана платформа за оръдие с отлично оборудвана сензорна кабинка.