— Ела — казах на Мораг и я дръпнах под изгнилите дъски на някогашното търговско пристанище.
Отправихме се към крайречния пазар. Те сигурно разполагаха с термографи и различни сензори за движение, но ние можехме да се справим с тях, ако сме готови да легнем в калта и бавно да изпълзим до платформите. Надявах се да не се наложи, защото камарата токсични боклуци в река Тей вероятно щеше да ни убие в дългосрочен план, а може би и по-скоро, отколкото предполагах.
— Това те ли са? — попита ме Мораг, като се задъхваше.
Аз й кимнах.
— Тогава защо просто не се оставиш да те убият? — рече тя, а аз я изгледах кръвнишки.
— Защото не искам да умра в тая кал — отвърнах.
Цял живот бях газил в кал, стигаше ми толкова.
Мерцедесът продължи огледа си надолу по течението на реката. Може би мислеха, че сме тръгнали пеш на запад към Пърт или че Викария беше достатъчно предвидлив да ни снабди с превозно средство, с което да се измъкнем, може би дори и миниподводница. Като си помисля, идеята никак не беше лоша.
Запровирахме се из гъмжилото на пазара, като се надявахме да изгубят следите ни сред множеството топлинни източници насред редиците сергии, на които човек можеше да си купи всичко — от гадните изкуствени протеини с вкус на стърготини до различни фалшиви импланти от черния пазар. Прелитащият ниско над главите мерцедес отвя част от брезентовите тенти и те се разхвърчаха наоколо.
На няколко пъти видях хора, които се набиваха на очи с прекалено чистия си и спретнат вид, въпреки старанието им да са по-скромно облечени. От време на време имах усещането, че спираха да изслушат някого, който им говореше от разстояние. Всеки път когато виждах такъв човек, правех всичко възможно да го избегнем. Мораг се справяше много добре със ситуацията, независимо че нямаше никакъв опит, но явно притежаваше природната интелигентност на хората, родени да оцеляват на улицата, и правеше това, което й казвах.
Най-накрая успяхме да се доберем до пазара на самите нефтени платформи. Побързахме да се изкатерим по разнебитената пътека от стари дъсчени палети, а отдолу под нас реката разплискваше лепкавата си тиня. Изкачихме се по спираловидното стълбище, направено от подръчни материали, в случая старо желязо. Конструкцията представляваше една четвърт практично приспособление и три четвърти опасна форма на себеизява от страна на нейния майстор. Стигнахме до по-високите нива на платформите и се отправихме към сърцевината на онази част, която стърчеше над водата, като и двамата се придвижвахме със сръчността на дългогодишни обитатели на това място.
Все още не бях сигурен какво смятам да правя. Най-лесно би било да взема парите от Мораг и вероятно да й оставя колкото да има, за да си угоди поне веднъж, както й се иска на нея, или пък толкова, колкото да преживее с тях известно време. Аз можех да отида до сензорните кабинки и просто да изчакам — Сивата дама нямаше да ме накара да страдам, не виждах и причина да го прави. Щеше да стане толкова безболезнено, че дори нямаше и да усетя. Искам да кажа, това не беше новинарски репортаж, пък и аз не бях някой ангел хранител, а просто поредният задник, който се опитваше да помине по най-добрия начин, обаче този път се бях издънил. Времето ме притискаше. Така че — да й го начукам на Мораг, тя не беше моя грижа. Ама нали тя и бездруго ми го беше предложила. Така или иначе, преди да се усетя, се озовахме пред бара на Маклайн, а не пред сензорните кабинки.
Заведението представляваше поредица от изрязани и отворени отпред кубове, привързани с помощта на високоустойчиви стоманени въжета около централната носеща конструкция на „Свирачът при изгрев-слънце“, една от по-старите нефтени платформи. Кубовете, закачени за стоманеното въже като кабинки на лифт, пораждаха особено приятни изживявания при лошо време.
Интериорът се състоеше от типичната за местните кръчми безогледна сбирщина от примъквани оттук-оттам мебели. Барът представляваше обърната навътре бронебойна преграда, взета от гишето на някоя банка, с криво-ляво залепен отгоре й дървен тезгях. Осветлението се състоеше от смесица от премигващи електрически крушки, газови лампи и няколко свещи. Зад бара бълбукаше дестилатор.
Мястото бе пълно с най-различни представители на местното общество, които можеха да си позволят да се отдадат на някакъв вид порок, но явно тази вечер се бяха спрели на пиячката. Цареше всеобщо униние — вероятно заради бомбардировката от земната орбита над „Забраненото удоволствие“. Никой не се интересуваше от нас.