Познавах бармана. Той беше от Уродливите и се падаше роднина на Маклайн. Казваше се Роби. Гените на предишните поколения от членовете на фамилията бяха увредени от някакво биологично оръжие, замърсяване на околната среда или твърде продължително въздействие на обеднен уран, в резултат на което се раждаха джуджета. Това обаче не им попречи да бъдат използвани от ненаситната човешка военна машина. Ако нервната им система не беше твърде прецакана, ги правеха химери — пилоти на танкове, уокъри, екраноплани и шейни, десантни совалки и дори междузвездни кораби. Някои от тях бяха достатъчно интелигентни, за да ги вземат за свързочници, но повечето, като самия Маклайн, стигаха само до персонал по логистичната поддръжка. Роби вдигна поглед към мен, докато вървях към бара.
— Здрасти, шефе. Разбра ли новината?
После се обърна към Мораг, но задържа киселата си физиономия върху нея.
Сигурно я беше срещал в „Забраненото удоволствие“. Тя понечи да му се усмихне.
Кимнах в отговор. Той се обърна още по-бавно, за да ме погледне.
— Както обикновено ли? От хубавото, а? — попита ме с неутрален тон, а лицето му показваше, че е нащрек.
— Не, ъъъ… или хайде, дай една бутилка. Имаш ли цигари? — на свой ред попитах аз.
Роби повдигна вежди. Видях как умът му се напрегна.
— Да не си се опаричил? — поинтересува се той, но въпреки това се пресегна под тезгяха за една бутилка от малцовото уиски, което произвеждаха за износ в спиртоварната на парка.
Усетих укорителния поглед на Мораг. Все пак парите ни трябваха за друго.
Вместо да отговоря на Роби, кимнах с неохота.
— Какви цигари искаш?
Посочих любимата си марка скъпи цигари. Можеха да си ги позволят само офицерите и старшите подофицери, а също и бунтарски настроените дечурлига от корпоративните анклави. На мен ми бяха достъпни само след победа в състезанията с мотори или в някоя битка.
— Колко искаш?
— Двеста.
Роби замръзна, както беше протегнал ръката си, за да измъкне изпод тезгяха контрабандните цигари.
— Сигурен ли си? — попита той с недоумение.
Аз му кимнах. Той погледна първо нея, а после мен.
— Май си ударил кьоравото тази вечер?
За малко да избухна в истеричен смях, но Роби извади цигарите и обяви цената. Обърнах се към Мораг:
— Плати му.
Стори ми се, че искаше да спори с мен, но после извади няколко от мръсните банкноти и ги наброи на Роби.
— Да не си се сдобил с още купони за храна, а? — рече той недоверчиво.
— Да бе — измърмори Мораг едва чуто.
Запалих нова цигара, но успях да потисна желанието да отворя бутилката уиски.
— Тук ли е Маклайн? — попитах.
Видях как лицето му застина. И други в бара започваха да проявяват интерес към разговора ни, не само Уродливите.
— Е, нали знаеш, че той никога не е тук — започна Роби.
— А кога ще си дойде?
Роби отново погледна към Мораг.
— Момче, казвай направо, здраво ли си загазил?
Аз кимнах.
— Ама наистина ли много?
Отново кимнах. Той ме погледна, сякаш да прецени доколко сериозен бе проблемът. Изведнъж се провикна:
— Затваряме! Всички вън!
За мое учудване почти никой не се опита да протестира, докато хората взеха да се изнизват от кубовете, които леко се заклатиха от голямото раздвижване, предизвикано от разотиващите се посетители. Останаха само няколко Уродливи, но и те ясно дадоха да се разбере, че се стягат да си ходят.
Роби отбори някаква вратичка в бара и с пръст ни подкани да го последваме. Тръгнахме след него покрай пуфтящия дестилатор, от който излизаше пара. Роби ни отведе до тръбите, които изграждаха главните стоманени подпори на платформата. Изрязаният в тях отвор беше много добре замаскиран. Най-вероятно Роби бе изпратил сигнал посредством програмите на нервната си система, защото, когато го наближихме, люкът се отвори. От другата страна започваше осветен в червено свят от корозирали стоманени тръби. Роби пъхна ръката си вътре и хвана ръждясалото стъпало, заварено за остарелите железа, и започна да се спуска с удивителна за телосложението си ловкост.