— Харесва ми да имам жълти пръсти, потъмнели зъби и да смърдя на тютюн.
— Аха!
— Трудно ще останем незабележими, ако вие двамата продължавате да приказвате! — изсъска ядно рускинята, помощник-капитан, през вратата към мостика. — И ви предупредих — никакви цигари!
Загасих фаса и двамата с Мораг отново потънахме в мълчание. В известен смисъл изпитах облекчение.
Замислих се над думите на Мораг и начина, по който говореше. Човечеството беше полетяло до звездите, а едно момиче беше готово да се обезобрази, за да не му се наложи да обслужва войниците. Имаше нещо сбъркано в това. Винаги съм знаел, че всичко е ужасно прецакано, но повече от всякога ясно осъзнавах, че трябва да има и друг начин. Трябваше ни някаква надежда — войната траеше вече шейсет години, време й беше да свършва. Но най-жестокото от всичко щеше да бъде, ако думите на Посланик се окажеха поредната скапана психологическа операция.
Дългът беше нещо, което ни втълпяваха още в началото на военното обучение, нещо, с което се сдобих в Пети парашутно-десантен полк: дълг към командирите, дълг към бойните другари, дълг като закрилник на човечеството. Когато постъпих в полка, вече знаехме колко нелепо е всичко това, а може и да не беше, но ние се отнасяхме към тези неща с голяма доза цинизъм. Обаче, от друга страна, ако имаше и най-малък шанс да направим нещо, за да спрем тази война, да получим шанс да се възродим като човешка раса, така че да спрем да изяждаме младежите си, бяхме длъжни да го сторим.
Именно такива неща ме ядяха отвътре: ами ако бъдещият откривател на лека срещу рака загинеше в някой окоп? Ами ако синът Божи, в който вярваше Викария, се беше родил на платформите? Ами ако мъжът или жената, които щяха да донесат мир на цялата Вселена, се бяха пръкнали с толкова привлекателна външност, че трябваше да отидат в бардак за войници? Никой никога нямаше да узнае.
Бях виждал, вършил и преживял много гадости, но това, което Мораг каза, бе най-лошото. Досега просто се бях носел по течението, бях отлагал момента, в който Ролистън щеше да ме настигне. Нямахме никакви шансове, щяхме да загинем, но аз бях научен да се справям с подобни рискове. За съжаление, хората, срещу които се бяхме опълчили, също притежаваха тези умения. Обаче не можех вече да върна духа в бутилката — той беше изскочил навън. Аз вече бях станал част от това нещо.
— Защо го правиш? — прошепнах.
Мораг вдигна очи и сви рамене.
— Нямам нищо за губене — рече и двамата се усмихнахме. — Пък и — додаде тя вече по-сериозно — мисля, че онова нещо бе нежно.
Досетих се, че има предвид Посланик.
— Работата ми ме научи да разбирам много бързо кой е нежен и кой иска да те нарани. Не смятам, че то иска да ни нарани — добави тя.
Изсмях се.
— Защо се смееш?
— Ще се опитаме да спрем войната с помощта на интуицията на проститутките.
— Защо не — каза тя и също прихна.
— Нали си даваш сметка, че това може да се окаже психологическа операция от Тяхна страна? Просто тактически ход като част от Техните усилия да ни изтребят.
— Да — отвърна едва чуто тя. — Обаче не го вярвам.
Погледът й отново възвърна предишната си решимост и се заби в лещите ми.
— Длъжни сме да опитаме — каза тя, прочела мислите ми.
Кимнах. В този момент капитанът отново изсъска:
— Вие двамата, ако чак толкова държите, можете да поплувате!
Вече очаквах с нетърпение да се надрусам с депресанти, които щяха да забавят възприятията ми, а после, когато навлезем в орбитата, щяха да ни упоят. Отдавна бяхме забравили за естествения сън поради твърде многото наркотици и гадостите, натрупани в моето подсъзнание. Пред очите ни десантни капсули излитаха, за да се присъединят към останалите кораби в орбитата на планетата. В угасналото небе над Сириус Б успявахме да различим единствено проблясванията в космическото пространство. Техните кораби бяха погнали здраво нашата Шеста флотилия в далечната орбита. Като наближихме мястото, откъдето щяхме да се евакуираме, забелязах опашките от войници, които чакаха да бъдат извозени. Чакаха, защото по-ценните кадри и машините се евакуираха с предимство. Отдавна бях престанал да се ядосвам за подобни неща. В края на краищата бяхме от специалните части, така че нямаше никакво съмнение, че сме особено ценни.
— Дъглас? — извика името ми по кодираната линия за свръзка при тактически операции нашият свързочник и хакер Амар Шаз.