Беше роден в Мидландс в семейство на сикхи. Преди да стане свързочник, не беше много религиозен, но разбира се, бе открил религията в мрежата. И сега, с подновена вяра, редовно посещаваше виртуалния храм, беше си пуснал брада и дори почна да си увива тюрбан около главата, а когато беше на пост, носеше и заплашителния на вид характерен символ на сикхите, дъговидния кинжал, кирпан, само че неговият бе с големината на меч. Беше си направил тюрбана от балистична мрежичка. И в духа на традицията на нашия отряд да не оставяме човек без прякор, още с пристигането го кръстихте Шарън и така си и остана.
— Какво? — попитах, без да се съобразявам с военната дисциплина.
— Яви се незабавно в щаба на специалните операции — гласеше съобщението на Шарън.
Обаче не беше използвал обичайната за целта честота. Искаше аз да съм преносителят на лошите вести. Нямаше начин да се върнем обратно. Най-много час-два преди военната база, която използвахме за евакуиране, да бъде изравнена със земята. Какво искаха от нас? Съобщих „радостната“ вест на останалите от моя отряд.
— По дяволите — изруга Мадж, който седеше пред мен в ховъра си. — Аз не съм част от шибаната ви армия. Аз съм журналист. Заминавам с първата совалка.
Но знаех, че ще остане с нас до последно.
Паркирахме автомобилите пред бункера, в който се помещаваше щабът на специалните операции. И двете фигури отпред ми бяха познати. Майор Джордж Ролистън беше от Специалните части на морските пехотинци. Свестни момчета, също като нас, не че някога бихме им го признали, обаче Ролистън си беше задник. Манипулатор от висша класа, който беше избил доста оператори. Униформата му без отличителни знаци бе поомачкана, но не беше изцапана, което значеше, че не е напускал бункера, а на гърдите си бе провесил гаусова пушка от характерния модел „Спектър“, чиито куршуми се движеха със скорост, близка до скоростта на звука. Той беше прекият ни началник в щаба на специалните операции и според мен бе виновен за смъртта на голяма част от Жребците.
Зад него малко по-встрани стоеше легендарната сред специалните части редник Джоузефин Бран, Сивата дама, снайперист и наемен убиец, която беше служила преди това при командосите на морските пехотинци и специалните им части. Носеше й се славата и лично аз в нейно присъствие винаги се притеснявах. Сигурно заради нея войниците му не го бяха убили все още. Никой не знаеше защо го защитава — логичният извод бе, че са любовници — но според мен имаше по-дълбока причина. Униформата й бе изцапана, а следите от камуфлажна боя и огромните торбички под изкуствените й сиви очи показваха, че не е стояла без работа.
Слязох от ховъра и се поразтъпках. Почувствах се като зомби. Бях толкова скапан, че не разбирах повечето от нещата, които се случваха.
— Какво искаш? — попитах Ролистън.
Така или иначе, отношенията между офицерите и войниците в рамките на специалните части бяха доста свободни, но моята безочливост прехвърляше границата. Ролистън се направи, че не забелязва това.
— Имам задача за твоите Жребци — каза той, като произнесе прякора на нашия отряд с презрение.
Всеки отряд си спечелваше някакво прозвище. Това, което момчетата от нашето подразделение бяха направили, за да заслужат прякора си, бе станало толкова отдавна, че когато аз се присъединих към тях, никой от основателите не беше останал жив, за да помни повода. В момента двамата с Грегър бяхме единствените оцелели от старите бойци и въпреки това и ние не знаехме причината, но вече ни бяха пришили това име. Макар че можеше и да е по-лошо — бях чувал какви ли не прякори.
Някой бе подметнал навремето, че името идва от нещо, случило се преди Последния човешки конфликт, с отряд от наемни убийци с обратни наклонности. Обаче Спинкс беше пребил разказвача на тази история — така и не разбрах защо, сигурно така се държат хората от Есекс по принцип. А пък може и да не му харесва да го наричат наемен убиец, въпреки че понякога вършехте и такава работа. После изведнъж се сетих, че Спинкс беше мъртъв. Ролистън ме гледаше и чакаше аз да заговоря.
— Какво бе? — настоях аз. Той се прокашля и погледна кът Мадж, който леко подскачаше нагоре-надолу с ховъра си. — Джордж, имаш ли нещо против, ако ти викам по име? — попитах. Ролистън не отвърна. — Виж сега, от осем дена се бием, без да спираме, като опитваме без успех да забавим Тяхното настъпление, мамка ту. Толкова съм скапан, че изобщо не мога да мисля с главата си, така че и най-малкият нюанс ще ми убегне от вниманието.