— Искам да се отървеш от журналистчето — заповяда Ролистън.
— Що не се шибаш бе, той е част от отряда ни — изревах аз.
Бях чувал това и преди, но сега не ми беше до подобни приказки. И двамата си разменихме кръвнишки погледи. Чух как хората ми се размърдаха зад мен, в случай че нещо се оплеска.
— Мамка му — рече Мадж. — После ще ми кажеш.
И като даде газ на ховъра, отлетя.
— С помощта на военен хеликоптер ще проникнете незабелязано… — започна той.
— Чакай малко. Къде ще проникваме? Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш? — прекъснах го аз.
Нещо започваше да ме гложди. Предположих, че ще ни се наложи да осигурим сигурността на евакуацията. Но вместо отговор Ролистън ми даде някакви координати. Мястото се намираше на повече от трийсетина километра навътре от линията, която ни делеше от противника.
— Дявол да го вземе, това е някаква шега, нали? — запита с грубия си бирмингамски акцент Ашли Броудин, кръглоликата водачка на другия лендроувър.
Ролистън продължи да ме инструктира относно мисията:
— Ще патрулирате в зоната, като се опитвате да избегнете контакт с Техните части…
— И как точно ще стане това, по дяволите, при положение че ще се приземим насред редиците им — не се стърпя Ашли.
— Аш — извиках рязко и коравото момиче от Бирмингам с афрокарибски произход млъкна.
— Имаме основания да смятаме, че представител на Тяхната елитна каста от наемни убийци биоборги се подвизава в онзи район, преследвайки оцелелите от щурмовия отряд на Чуждестранния легион, останали зад линията на противника.
— Значи, сме примамка — измърмори Биби Стърлинин, която бе другият стрелец с релсотрон в нашия отряд.
— Задачата ви е да заловите биоборга убиец и да се обадите да ви евакуират — довърши Ролистън.
Пред цялото време, докато траеше войната, щабът измисляше на момента всевъзможни гадости и често пъти отивахме на мисия с доста мъгляви и тъпи инструкции. Обаче този път биха всякакви рекорди.
— Запазили сме ви малко боеприпаси, храна и вода. Подновявате запасите и ви искам готови за заминаване след двайсетина минути — ако, разбира се, изобщо имате намерение да хванете някоя совалка, когато приключите.
Никой от нас не помръдна, никой не каза и дума. Ролистън ни гледаше и очакваше някой да възрази.
— Абе — почнах аз, — да не мислиш, че някой ще ти повярва? Да оставим настрана факта, че изгубихме Голямо куче 4. Да оставим настрана и това, че всеки момент ще ни прегазят. Изобщо не споменавам другото, че в момента, в който кацнем, сме мъртви. Трябва ли да ти напомня, че сме толкова изтощени и напомпани едновременно, че изобщо не вдяваме какво, по дяволите, правим, а има и още нещо — повече от половината от хората ми загинаха. Искаш да преследваме Нинджа? Че ние още не сме заловили жив Берсерк! Защо мислиш, че имаме какъвто и да било шанс срещу някое от онези същества?
— Джейк, чу заповедта ми — отвърна Ролистън.
— Това не е заповед, а смъртна присъда — обади се Грегър с мекия си шотландски гърлен изговор. — Лично аз не вярвам да можем да припарим до Нинджата, дори и да съществува. Ще ни очистят веднага щом кацнем. Но дори и да бяхме в отлична форма, отпочинали и нахъсани, ще ни бъде доста трудно да убием Нинджа.
Всички бяхме чували за Нинджите. Те бяха Техният отговор срещу нашите специални части, с малката подробност, че един от Тях се равняваше на цял наш отряд. Нинджите бяха известни с това, че бяха накълцали на парчета два отряда „Тюлени“, два патрула на Специалните военновъздушни сили и един отряд на немските командоси.
— Свикнал съм да слушам войниците да хленчат, но сме на война. Така че бихте ли се заели веднага със задачата си? — помоли Ролистън и се усмихна.
— Майната ти! — Аш беше изпълзяла от покрива на нейния лендроувър и вървеше към майора. По-скоро усетих, отколкото видях как Бран едва забележимо трепна. — Никъде няма да ходя!