Последва глухо одобрение от Бибс, Шарън и дори от Дейвид Браунсуърд, нашият не особено приказлив военен лекар от Ливърпул. Ролистън въздъхна и хвана основата на носа си между палеца и показалеца. После погледна към Аш.
— Не ти предлагам избор. Или поемаш риска и отиваш там, където те пращат, както подобава на войник от Специалните военновъздушни сили, или те разстрелват на място, тук и сега, за подстрекаване към бунт.
Аш не можеше да повярва. Не ми харесваше как се развиваха нещата. Усетих, че Жребците се размърдаха от местата си върху последния лендроувър.
— Не заплашвай моите хора — казах спокойно на Ролистън.
Той се престори, че не ме чува. Аш направи още няколко крачки към него.
— Аш! — извиках, за да я предупредя.
— Що не се огледаш бе. Я виж, че сме повече от вас — изрева Аш на Ролистън.
За миг притворих очи. Майорът се усмихна. Бран небрежно повдигна лазерната си пушка „Бофорс“ и се прицели в Аш. Чух как останалите от отряда насочиха оръжията си към Ролистън и Бран.
— Я се успокой! — извика му Грегър зад мен.
Ролистън продължаваше да се усмихва. Изглеждаше съвършено спокоен.
— Не можете да ни надвиете — казах на майора.
— Напротив, Дъглас, мога и ще го направя — отвърна той. Гласът му бе леден, но усмивката не слизаше от лицето му. — След малко това ще се превърне във фарс — добави той.
— Тя не може да убие всички нас — рекох.
— Може, с моя помощ, но теб едва ли те засяга, защото ти ще си първият.
Този път нямаше и следа от съмнение в гласа му, а по-скоро отегчение.
— Защо не постъпим разумно? — предложих аз.
Не се чувствах така уверен като него.
— Аз съм разумен. Ето, няма да изправя госпожица Броудин пред военен съд, нито пък ще я разстрелям.
— Майната ти — извика Аш, с което никак не ми помогна.
Ролистън ме гледаше настойчиво и студените му сини очи се взираха в катраненочерните ми лещи. Сякаш ми казваха, че в тази ситуация няма победител. Изглежда, че му повярвах. И в същия миг аз предадох хората от отряда.
— Ще отидем — казах и чух смаяните гласове зад гърба си. — Свалете оръжията.
Имаше още нещо сбъркано в Бък и Гиби освен това, че все още не бяха заминали. Бяха ги извикали от 160-ти полк за специални въздушни операции, или Нощните преследвачи, както предпочитаха сами да се наричат, и ги бяха прикрепили кът Седма ескадрила на Кралските военновъздушни и космически сили като пилоти на пътническия самолет на специалните британски части.
Двамата американци изобщо не приличаха на пилоти. Бяха ги свързали със силно модифицирания, оборудван специално за незабележимо придвижване британски мултифункционален военен хеликоптер „Рис“. Гиби беше пилот, а Бък — втори пилот и артилерист. И двамата имаха твърде окаян вид — покрити целите с кости, кожи, сплъстени коси, окичени с киберприспособления, татуировки и увенчани с добрите старомодни кавалерийски шапки с широка периферия, които бяха съвсем не на място в претъпканата кабина на военния хеликоптер. Изглеждаха по-скоро като двойка изпаднали селяндури от Американския юг в киберепохата, закрили изкуствените си очи с евтини пластмасови слънчеви очила. Ръстът и на двамата надвишаваше височината на полета по релефа на местността, при който скоростта и разстоянието от земята бяха така изчислени, че да предотвратят следенето и огъня от страна на противника.
Гиби беше доукрасил пилотската кабина с електрическо пиано. Жаковете, които не бяха свързани с хеликоптера, бяха включени към музикалния инструмент. Бък беше впрегнал бордовите оръжия в китарата си и двамата придружаваха полета ни с гърмящите, пулсиращи, остри звуци на отколешни кънтри и хевиметъл мелодии.
Ако не бях на предела на силите си, щях да се позамисля за възможността да се придвижваме незабележимо при тази гърмяща ретро музика. Върху опашката на хеликоптера с неправилна форма някой от тях беше написал „Исус построи тоя хеликоптер“. Бък и Гиби бяха от онези, дето обичат войната. За тях тя не бе нищо повече от едно протяжно соло от миниоръдия и препускане из хаоса под въздействието на наркотиците.
Бяхме се натъпкали с още дрога, стимуланти и боеприпаси, преди да потеглим на мисията. Никой не обели дума, докато летяхме с хеликоптера. Бяхме твърде изтощени въпреки амфетамините и стимулантите. Дрогата събуждаше организма, но нашето съзнание и смесицата от човешка плът и метал по нас бяха две безкрайно различни неща. Реалността не съществуваше — съществуваха само лошите вести, дрогата и преместването в пространството.
Всички избягваха погледа ми. Не ги обвинявах. Бях ги предал. И преди бяхме говорили на тая тема. Кога точно трябва да кажеш „не“? В кой момент заповедите стават толкова откачени, че повече не можем да ги изпълняваме? Нямаше по-подходящ момент от онзи одеве, в който ние, не ние, аз трябваше да кажа „не“. Но бях отказал по съвсем проста причина: от страх. Опитвах се да се убедя, че съм го направил в името на хората си, че наистина съм вярвал, че Ролистън и Бран щяха да ни убият, и сам си вярвах.
Ролистън не ми изглеждаше човек, който блъфира или поема по-големи от нужното професионални рискове. Беше твърде уравновесен в това отношение, а пък Бран вероятно притежаваше нечовешки способности. Но дори и да бяхме успели да очистим и двамата, какво щеше да последва? Все още се намирахме на повече от осем светлинни години от дома на планета, която всеки момент щеше да бъде прегазена, а за съжаление, единствената ни надежда да напуснем това място бе същата военна организация, която ни беше изпратила на опасна мисия. Обаче някъде дълбоко в мен червеят на съмнението ми казваше, че съм постъпил така, защото не исках да умра. После изтиках тази мисъл навътре в съзнанието си.
В късата нощ на Сириус по-скоро усетихме, отколкото видяхме мощното настъпление на обвита в броня органична материя от двете ни страни. Никой не желаеше да погледне навън.
— Чуйте ме добре — казах.
Шестте сърдити лица на оцелелите от отряда на Жребците се обърнаха към мен. Само Грегър не ми се сърдеше. Той не ме съдеше. Заставаше на страната на всеки от отряда, дори и да беше сглупил. Погледнах ги и аз и въпреки умората почувствах нещо като съжаление, че отново ги връщам на бойното поле, и че трябва да се опитам да поправя грешката си.
— Изправени сме пред смъртна опасност. Затова ще намерим най-доброто прикритие. Изчакваме съвсем малко, колкото да направим лошо впечатление, и викаме да ни евакуират. Никой няма да си показва носа навън и да преследва Нинджата. Ако видите, чуете или усетите нещо, което само ви заприлича на Нинджа, или дори малко само да ви хване шубето, изчезваме оттук, разбрахте ли ме?
Те закимаха с глави, че са ме разбрали, а някои дори измърмориха „да“. При други обстоятелства щяхме да проведем демократично обсъждане и да зачетем гласа на всеки, без да се съобразяваме с йерархията, да доизпипаме плана си, но този път никой не посмя да се обади.
По вътрешната ми линия за свръзка Бък изломоти нещо неразбираемо на смесица от неговия нарочен акцент и американски военен жаргон, което според мен означаваше, че наближаваме зоната за кацане. Усетих забавянето на двигателите и видях миниоръдията да се завъртат върху кръглите си платформи.