Бяхме се натъпкали с още дрога, стимуланти и боеприпаси, преди да потеглим на мисията. Никой не обели дума, докато летяхме с хеликоптера. Бяхме твърде изтощени въпреки амфетамините и стимулантите. Дрогата събуждаше организма, но нашето съзнание и смесицата от човешка плът и метал по нас бяха две безкрайно различни неща. Реалността не съществуваше — съществуваха само лошите вести, дрогата и преместването в пространството.
Всички избягваха погледа ми. Не ги обвинявах. Бях ги предал. И преди бяхме говорили на тая тема. Кога точно трябва да кажеш „не“? В кой момент заповедите стават толкова откачени, че повече не можем да ги изпълняваме? Нямаше по-подходящ момент от онзи одеве, в който ние, не ние, аз трябваше да кажа „не“. Но бях отказал по съвсем проста причина: от страх. Опитвах се да се убедя, че съм го направил в името на хората си, че наистина съм вярвал, че Ролистън и Бран щяха да ни убият, и сам си вярвах.
Ролистън не ми изглеждаше човек, който блъфира или поема по-големи от нужното професионални рискове. Беше твърде уравновесен в това отношение, а пък Бран вероятно притежаваше нечовешки способности. Но дори и да бяхме успели да очистим и двамата, какво щеше да последва? Все още се намирахме на повече от осем светлинни години от дома на планета, която всеки момент щеше да бъде прегазена, а за съжаление, единствената ни надежда да напуснем това място бе същата военна организация, която ни беше изпратила на опасна мисия. Обаче някъде дълбоко в мен червеят на съмнението ми казваше, че съм постъпил така, защото не исках да умра. После изтиках тази мисъл навътре в съзнанието си.
В късата нощ на Сириус по-скоро усетихме, отколкото видяхме мощното настъпление на обвита в броня органична материя от двете ни страни. Никой не желаеше да погледне навън.
— Чуйте ме добре — казах.
Шестте сърдити лица на оцелелите от отряда на Жребците се обърнаха към мен. Само Грегър не ми се сърдеше. Той не ме съдеше. Заставаше на страната на всеки от отряда, дори и да беше сглупил. Погледнах ги и аз и въпреки умората почувствах нещо като съжаление, че отново ги връщам на бойното поле, и че трябва да се опитам да поправя грешката си.
— Изправени сме пред смъртна опасност. Затова ще намерим най-доброто прикритие. Изчакваме съвсем малко, колкото да направим лошо впечатление, и викаме да ни евакуират. Никой няма да си показва носа навън и да преследва Нинджата. Ако видите, чуете или усетите нещо, което само ви заприлича на Нинджа, или дори малко само да ви хване шубето, изчезваме оттук, разбрахте ли ме?
Те закимаха с глави, че са ме разбрали, а някои дори измърмориха „да“. При други обстоятелства щяхме да проведем демократично обсъждане и да зачетем гласа на всеки, без да се съобразяваме с йерархията, да доизпипаме плана си, но този път никой не посмя да се обади.
По вътрешната ми линия за свръзка Бък изломоти нещо неразбираемо на смесица от неговия нарочен акцент и американски военен жаргон, което според мен означаваше, че наближаваме зоната за кацане. Усетих забавянето на двигателите и видях миниоръдията да се завъртат върху кръглите си платформи.
— Джейк?
Отворих единия клепач и видях, че Мораг бе надвесила над мен угрижената си физиономия. Изпитах страхопочитание, че все още можеше да й пука за нещо.
— Не ме наричай така — казах аз.
Отворих и другото око и потърсих цигара. Обаче се сетих, че ми бяха забранили да пуша, а при мисълта дали капитанът наистина щеше да ме изхвърли от миниподводницата, ако отново запалех, неволно се усмихнах.
— Защо да не те наричам така?
— Просто недей — отвърнах.
Всеки път говорех несвързано, докато се разсъня. Нещо, което не можех да превъзмогна дори и след дванайсет години в армията.
— Добре ли си?
— Да? Защо? — попитах, въпреки че знаех отговора.
— Май сънуваше нещо.
— Познаваш ли ветерани, които нямат проблеми със съня? — попитах и изведнъж прочетох уплахата в очите й.
— Да — рече тя. — Лошите ветерани.
Войната май се отразяваше на всички. После Мораг бързо се съвзе и добави:
— Пристигнахме.
9.
Хъл
Всичко около нас бе оцветено в кафяво. Нямаше други цветове. Трябваше ми малко време да фокусирам и да разбера, че това пред мен не беше кално поле, макар единствената отлика да беше възвишението, което се простираше до хоризонта. Не откривах и някакви характерни забележителности, които да ми подскажат къде се намирахме. Пейзажът на Линкълншир, едно от последните източни английски графства, засегнати от Последния човешки конфликт, се свеждаше до смесица от зелено и кафяво, без каквито и да било отличителни особености на релефа.