Зърнах останките от моста „Хъмбър“, двете наполовина срутени кули и парчетата стомана и бетон, както и стоманените въжета, които стърчаха от тинята. И тогава видях Хъл, стария пристанищен град, залят от кафявите води на река Хъмбър, които не бяха чак дотам дълбоки, че да го потопят изцяло, но все пак достатъчни да го превърнат в грозно, потънало в кал, индустриализирано и никому непотребно подобие на Венеция.
Миниподводницата се беше подала над водата, така че минахме по палубата, за да се прехвърлим в разнебитеното водно такси с пластмасов корпус, чието идване почти в открито море си беше голяма смелост въпреки очевидната липса на вълнение. Двамата с Мораг се качихме несръчно на нестабилната лодка и помахахме за сбогом на рускинята, помощник-капитан, която за последно ни изгледа кръвнишки. Беше наясно, че ще си има неприятности заради нас. Лодката се отдалечи и пое курс към източните покрайнини на града.
Дори и да изпитваше известни съмнения относно товара, който превозваше, и начина ни на пристигане, лодкарят нищо не каза. Може би работата му бе такава. Или пък по принцип не беше от приказливите. Беше старец с изсечено и невъзмутимо лице, който не продума нито веднъж. Не забелязах да има някакви киберприспособления (и по всяка вероятност бе достатъчно възрастен да избегне наборната военна служба). Изглеждаше спретнат въпреки овехтелите дебели дрехи.
Минавахме покрай изоставени и наполовина потопени докове. Пресичахме улици със запустели фабрики, напуснати доста преди покачването на водите като свидетелство за отминали времена. Навсякъде цареше злокобна тишина. Единственият звук бе от нежното плискане на водата. Пред очите ни се носеше призракът на отдавна загинал град. Трудно можех да повярвам, че на това място някога са живели хора, но тъкмо това беше хубавото: човек можеше да се махне, ако не му харесва. Ела в Хъл, за да те оставят на мира, понеже никой не иска да живее тук.
Лодката мина под дъгите на отдавна срутен стар мост. Подминахме стария търговски квартал и излязохме на участък, по който някога е минавала доста широка улица. От двете й страни стояха редици с магазини и жилищни сгради. Разбира се, отдавна изоставени. Или почти изоставени, защото от време на време засичах термографските изображения на топлинни източници с човешки ръст. Вероятно бяха предни постове, които охраняваха богаташкото предградие. Не виждах смисъл да казвам каквото и да било на Мораг. Лодкарят също не говореше, макар най-вероятно да знаеше за съществуването им, но ако ни беше предупредил, вероятно само щеше да я притесни.
Продължихме около километър-два нататък по ленивите кафяви води на широката улица, след което завихме надясно по друга, също толкова широка, с призрачни запустели барове и магазини от двете страни. Мораг ме стисна здраво за ръката. Все повече и повече съгледвачи напускаха прикритията си.
— Спокойно — казах тихо.
Изсеченото лице на лодкаря остана невъзмутимо. Видях нещо, което се простираше пред нас от единия до другия край на улицата-канал. Настроих лещите си и успях да различа контурите на мрежа от опънати насред водата коварни вериги с шипове, които ни препречваха пътя. Отдясно краят им се губеше в една от къщите, където по всяка вероятност бе скрита повдигащата ги лебедка. От лявата страна пък имаше сграда, която приличаше на стар хотел или жилищен блок. В първия етаж беше издълбана дупка, от която излизаше паянтов пристан.
— Това ли е богаташкото предградие? — попита Мораг.
Лодкарят кимна. Хора се суетяха напред-назад. Повечето, изглежда, вършеха всекидневните си задължения, но имаше няколко души, които видимо проявяваха интерес към нашата скромна лодка.
Зад веригата от дясната ми страна имаше водно пространство, в което тук-там стърчаха дънерите на мъртви дървета. Водата в него изглеждаше по-чиста и като че ли някаква тънка пластмасова стена го отделяше от мръсните води на река Хъмбър. Реших, че е развъдник за риби или кафяви морски водорасли, от които се извлича йод.
Вляво от мен имаше покрита с вода улица с редица от еднакви, залепени една за друга къщи. На края на реда висеше стара, очукана, ръждива табела, на която пишеше „Марлборо Авеню“.