— Тези неща срутват ли се понякога? — попита Мораг полушеговито.
— Доста често, но повече от година не сме имали жертви — отговори Елспет с делови тон. — Всъщност най-големият проблем след това е събирането на пръстта — добави той, докато слизахме по стълбището към първия етаж.
Стори ми се, че в някакъв момент бяха преградили някои от помещенията в къщата, за да направят самостоятелни апартаменти.
— Виж ти — казах многозначително.
Елспет отново ме изгледа с такова съжаление, на каквото бяха способни само наперените младежи.
— В интерес на истината качествената пръст се намира доста трудно — каза малкият всезнайко. — Обиколихме нашир и длъж, дори изпратихме отряди, които да плячкосат околността.
— Забележително — отвърнах.
Елспет и съгражданите му сигурно много се гордееха със себе си и аз разбирах, макар и с неохота, защо.
Влязохме в украсено със стенописи антре. Не можех да разбера какво точно изобразяваха, но ми заприличаха на поредица от свързани помежду си спирали, обрамчени в плетеница. Зад вратата дочувах хора, които говореха на висок глас. Помислих си, че мога да усиля слуха си, за да ги подслушам, но реших да не го правя. Елспет потропа на вратата и гласовете утихнаха. Обърна се към нас и вдигна очи, като отправи на Мораг един последен похотлив поглед, от който кръвта ми кипна. Тя му се усмихна смутено и щом вратата се отвори, момчето ни остави.
Езичника изглеждаше точно така, както си представях човек, избрал това прозвище за себе си. В процепа на вратата се показа старческото му, загоряло и изпито лице. Имаше остри черти, смекчени донякъде от разтегнатите в полуусмивка устни под изкуствените черни лещи. Едната половина от главата му бе обрасла с оранжеви сплъстени кичури. Другата бе съставена от видоизменените грозни военни чаркове на вградения компютър. Върху лицето си имаше татуировка с форма на плетеница от спирали, които се губеха под деколтето на опърпаната мръсна фланелка. След малко разбрах, че всъщност плетеницата бе съставена от вградени електронни схеми.
Носеше и кожено рокерско яке, което най-вероятно бе бронирано, и стари войнишки панталони. Както предположих, имаше много пиърсинги, обаче видях такива само на ушите му. Но категорично най-фалшивото нещо във вида му, което и най-много се набиваше на очи, бе чворестата тояга в лявата му ръка, от която висяха най-различни фетиши. Криво-ляво го докарваше на шаманство, но цялата работа ми се стори твърде остаряла. Изведнъж се сетих за Бък и Гиби, двамата киберселяндури от Американския юг, от групата на Нощните преследвачи на Голямо куче 4. Първото ми впечатление беше, че този човек доста преиграва.
Изгледа от горе до долу и двама ни с Мораг, кимна на себе си и отвори широко вратата. По лицето му премина тревога.
— Ти ли си Езичника? — попитах и той кимна.
— Желаете ли чай?
В това време зад гърба му чух как някой изруга на немски.
Езичника ни въведе в някакъв широк хол. Тук миризмата на влага и пръст се примесваше с острия аромат на горящ тамян. Стаята приличаше на музей: беше претрупана с мебели, стари фотьойли и изтърбушен диван. Огромно количество книги, истински печатни книги, запълваше една от стените. На друга пък бяха окачени изображения на фантастични създания и пейзажи. Наоколо бяха разхвърляни различни високотехнологични приспособления и предмети, които според мен имаха обредна функция. Второто ми впечатление беше, че този тип бе доста изперкал.
В средата на стаята стоеше висока, кокалеста, чернокожа жена с атлетична фигура и обръснат череп с вдигната на гребен коса по средата, която ни гледаше кръвнишки. И тя като мен имаше поляризирани лещи вместо истински очи. Носеше кожен потник и забелязах, че имаше само една гърда. Другата вероятно бе ампутирана при операция.
— Запознайте се с Джес — каза Езичника учтиво и зачака реакцията ни.
Докато се чудех дали ще изгубим нещо, ако им кажем истинските си имена, Мораг ме изпревари и на свой ред ни представи. Езичника се усмихна и отиде в малката кухничка да приготви чая.
— Къде си служил? — зададе Джес дежурния въпрос към един ветеран.