— Джейк! — провикна се възторжено Хеймиш, с което на секундата ме подразни. Не харесвах съкратения вариант на името си. — За колко? — каза и избърса трохите от сладкиша върху увисналите си космати гърди.
Подадох му мърлявите банкноти.
— За цял ден, ако обичаш. Както обикновено — процедих през зъби с цялата любезност, на която бях способен.
— Само толкова? Мога да ти предложа малка виртуална оргия, която завършва с истинско убийство? Или пък секс с през…? Не? Добре тогава, както обикновено. Дай кинтите.
Пъхнах банкнотите в обезопасената кутия. Преди да излязат през тънкия процеп от неговата страна, Хеймиш ги проверяваше на скенер дали не са фалшиви, или пък не съдържат течни експлозиви, кожни отрови, средства за наблюдение и ред други неща. Дилърът на сетивни удоволствия броеше парите, но в един момент самодоволната усмивка застина върху лицето му. Почувствах, че ме обзема паника.
— Ъ, Джейкъб… — започна Хеймиш.
— Какво? Какво! — не се сдържах. — Дадох ти достатъчно! — извиках аз.
— Явно не си чул, че вдигам цените. Спокойно, мой човек. Ще ти стигнат за половин ден и даже ще ти остане кредит за следващото идване.
— Не е честно! — изревах и не вярвах, или поне не исках да приема за истина това, което ми казваше.
Веднага започнах да прехвърлям в ума си безброй начини, по които можех да го пречукам или да му причиня болка. За съжаление, при някои от тях физическият контакт с него беше неизбежен. Вдигнах протезата, за да я стоваря върху бронираната клетка, където той беше на сигурно място. По-скоро усетих, отколкото видях как защитните системи на клетката се активират и от стените и тавана към мен се спуснаха оръжия.
— Е, е, успокой се — каза Хеймиш, едновременно помирително и снизходително, но не спираше да се хили насреща ми. — Помайтапих се — дадено, нека бъде цял ден!
— Голям майтап, Хеймиш, няма що — промърморих и запалих цигара. Усетих едва доловимо потрепване в лявата си ръка, тази, която все още беше от плът. — Не си забравил как си изкарвах хляба, нали? — срязах го аз.
— Нито ти, нито другите ми посетители, човече. Номер дванайсет е свободна.
Обърнах се и пристъпих гордо в галерията с кабинките.
Отвътре представляваше дълъг, едва осветен коридор с червени лампи, повечето — изгорели, и врати от арматурна стомана от двете страни. Открих номер дванайсет, погледнах нагоре към камерата пред кабинката и показах на Хеймиш среден пръст, а той, разбира се, ме накара да чакам цяла минута. Най-после стоманената врата се изстреля нагоре. Върху дунапреновия матрак на леглото седеше безрък ветеран с ръчно изработена и набързо скалъпена протеза на единия крак. Все още не беше изключен, въпреки че очевидно не приемаше сигнала. Той не реагира на присъствието ми.
— Стига бе, братче! Кога минаха двата часа? Дъщеря ми плаща. С войнишката си заплата! Тя се трепе и за твоята сигурност… Аз също съм се бил да те опазя от Тях, мръсно копеле! — крещеше в кабинката.
Подобни приказки обаче ни най-малко не трогваха Хеймиш.
— И аз съм като теб, приятел — изревах и го сграбчих с протезата си, а едновременно с това с лявата си ръка го изключих от контакта.
Напомпаните мускули го изхвърлиха през вратата като парцал и той изхвърча в коридора, като се удари в отсрещната стена. Опитах се да не мисля за звука от хрущенето на изработената в домашни условия протеза. Металната врата бързо се спусна и заглуши долитащите отвън стенания. Кабинката беше покрита с червена пластмаса. Остра миризма на сперма ме удари в носа — някои от посетителите нямаха и капка въображение. Легнах в нишата, в която бе леглото, и потънах в евтиния дунапренов матрак. Пресегнах се над главата си и включих жака към един от моите куплунги.
Умът ми се отнесе и целият потънах в обичайната програма, която Викария беше съставил за мен. Нежна, прекрасна, извънземна (но не в онзи смисъл, който всява ужас) музика изпълваше пространството, докато сетивата ми едно по едно гаснеха и аз започнах да се отделям от себе си. И да се разтварям. А после престанах да съществувам.
Всички мои съставки — болката от нанесените и получени рани, причиненият и понесен от мен ужас, видяното и стореното от мен — се разтваряха и се понасяха безкрайно далече. Нямаше и следа от нещата, които според мен не бяха предназначени за човешкия ум, от действията ми във войната срещу Тях, от изтребващите хората извънземни, вкопчени във вечна схватка с човешкия род. Останала ми беше само лишена от сетива абстракция, която се рееше из нищото.