Сигурността на нашата мисия бе много слабо звено, но въпреки това сърце не ми даде да я спра. Това си беше техният град, а ние двамата с Мораг бяхме хората, които носеха неприятностите. Тя мина покрай мен.
— Този Ролистън защо е по петите ви? — попита Езичника.
Изведнъж си дадох сметка, че ще ми бъде много трудно да обясня това, особено на друг ветеран. И той като мен бе прекарал по-голямата част от зрелите си години във войната срещу Тях, а независимо от добрите си подбуди и намерения, аз току-що бях извършил предателство спрямо човешкия род, като бях помогнал на едно от онези същества, които по всяка вероятност бяха причинили смъртта на много от другарите на Езичника. А можеше и след като му кажа какво нося, да ме застреля и да унищожи паметовия чип.
Езичника ме чакаше да заговоря.
— Най-добре му кажи — подкани ме Мораг. — Нямаме какво да губим, а те имат право да узнаят защо им натресохме тая гадост.
Отне ми повече от час, през което време изпих още една чаша чай, но накрая Езичника знаеше всичко с най-големи подробности, като не пропуснах да му предам и думите на Викария.
— Ама той наистина ли така каза, а? — каза Езичника, докато оглеждаше твърдия паметов чип. — Че туй нещо съдържа пътя към Единнаго Истиннаго Бога?
Кимнах, а той се усмихна сякаш на себе си.
— Викария винаги много си е падал по мелодрамите — рече той с известна тъга в гласа. — Пак ли през цялото време цитираше Откровението?
— До последно — отвърнах.
Езичника понасяше учудващо добре вестта за това, че носим със себе си в свален вид информацията на едно от Тях, с което извършвахме най-ужасна измяна.
— Знаете ли, никога не съм го чувал да цитира някоя друга книга от Библията — произнесе Езичника замислено.
— Ами тя, Библията, си е големичка. Може пък да не е успял да наизусти нищо друго — подхвърлих аз.
— Текстът бе вкаран в паметта му — по време на проповедите го четеше от вътрешния си дисплей. Вероятно използваше подпрограми, които му намираха точния цитат според момента.
Нищо не казах. Мораг обаче попита:
— Какво разбрахте?
Езичника я погледна с добродушна усмивка.
— Не знам още. Може ли? — попита, като вдигна чипа.
Погледнах Мораг и тя вдигна рамене. Езичника грабна тоягата си.
— А това за какво ви е? — поинтересува се тя.
На мен ми приличаше на яко парче умряло дърво. Реших, че е или някаква превземка, или бастун.
— Издълбах тоягата и я напълних с твърда памет, немного различна от чипа, който Викария ви даде — започна да обяснява Езичника, докато включваше жаковете си към чипа на Викария. — Тук има доста памет. Инсталирал съм някои от по-сложните програми и изобщо неща, които биха заели твърде много място ето тук — добави той и почука по грозните военни чаркове, които стърчаха зловещо от главата му. — Копирал съм и други програми. От горе до долу съм наслагал датчици за мигновена връзка — продължи да обяснява Езичника и вдигна лявата си длан, за да ни покаже имплантираната връзка. Нямаше кой знае каква разлика с връзките за оръжията по моите длани. — С помощта на това, което имам, и подобрената версия на чарковете, които военните поставиха в главата ми, засега успявам да съм с едни гърди напред пред другите.
— Тук има ли лекар, който инсталира приспособления? — попита Мораг.
Езичника се намръщи. Аз я погледнах.
— Защо? — попита той.
И на мен ми стана интересно. В следващия миг Мораг вече вадеше от сивата брезентова чанта, която Викария й беше дал, най-различни неща, опаковани във вакуумирани торбички. Разпознах отделните киберприспособления: жакове, неврален интерфейс, процесори, вътрешен дисплей — всичко, което ти трябва, за да ти накълцат мозъка и да те превърнат в хакер. Стори ми се, че всичките елементи бяха с превъзходно качество. Повечето неща бяха от Екватора, тежкарски дизайнерски изделия от Сондите. Ако си ги сложеше на главата, тя нямаше да заприлича нито на Викария, нито на Езичника с техните стърчащи отвсякъде ужасни военни грозотии. Езичника ме погледна. Понечих да възразя, за да й попреча да замърси истинската си плът, но в крайна сметка решението си бе нейно. Успях само да измърморя:
— За друго дойдохме.
— Мога да платя — каза Мораг.
— С какво? — попитах я.
— С парите, които Викария ми даде.
— А, дал ти ги е, значи? Мислех, че ги е дал на двама ни, за да донесем това нещо тук — и кимнах към чипа.