— А защо според теб ми даде тези джаджи?
— Виж, ти не разбираш… — започнах, но думите ми прозвучаха като поредното високопарно поучение от възрастен, което, когато бях на нейните години, ме вбесяваше.
От друга страна, ако трябва да съм честен, нямаше да е зле, ако навремето бях слушал повече, особено когато ме поучаваха как да се измъкна от наборната служба.
— Няма ти да решаваш. Не те засяга. Даже изобщо не е твоя работа.
Отново усетих решимостта в скромното и срамежливо на вид момиче. Езичника започна да хвърля притеснени погледи към двама ни. Преди да заговори, той се прокашля.
— Струва ми се, че и някой друг се нуждае от лекар.
Попипах изгореното си лице. Напълно бях забравил.
— Ранен съм в крака и искам да ми извадят транспондера — казах и се опитах да усетя болката от закачливото предупреждение, което Сивата дама ми беше изпратила в добавка към другите болежки.
Езичника се усмихна.
— Станали сме много добри в премахването на транспондери.
Изведнъж си дадох сметка, че нямаме никакво време и казах:
— Виж сега, мой човек, не знам какво ще правим, обаче трябва да побързаме.
— Ние сме бедни. Ще трябва да си платите — отвърна Езичника.
— Разбери се с моя счетоводител — рекох и посочих с глава Мораг, която ме изгледа свирепо.
Езичника хвана паметовия чип. Аз добавих:
— Постъпи, както искаш.
— Какво смятате да правите след това? — настоя той.
Добър въпрос. Какво смятахме да правим? Да бягаме, докато ни хванат? Да си изберем лобно място? Да се самоубием така, че да избегнем разпитите преди и след смъртта? Погледнах към Мораг и за сетен път почувствах, че трябва да я закрилям. Последното, което исках, бе тя да попадне в ръцете на Ролистън.
— Ще бягаме — отвърна Мораг вместо мен.
Езичника ни погледна и се замисли.
10.
Хъл
Мораг легна под ножа, или по-точно, под лазера. Освен това бе така добра да плати на някого да почисти и пришие свежа плът към лицето ми. Същият човек след това положи със спрей нова кожа и се погрижи за раната на крака ми по-добре, отколкото успях да сторя това самият аз при Викария. А докато ние се занимавахме с тези неща, Езичника си поговори с Посланик.
Докторът, който присаждаше нови софтуери, се помещаваше в нещо, което ми приличаше на куб от неръждаема стомана, сглобен насред друго, по-голямо помещение на приземния етаж на една от еднотипните къщи в редицата. Беше херметически изолирано и от него се влизаше през люк в тавана. Чувах плисъка на речните вълнички. Щом отворих очи, попипах новата си плът, която още ме наболяваше, и видях Мораг да лежи на съседния операционен стол, все още под въздействието на упойката. Черепът й беше обръснат и покрит с мрежа от прясно оставени белези. Успях да различа единствено няколко нови куплунга отзад на врата й. Ето това беше цената, която беше платила, задето бе проявила човешката си природа, като се беше опитала да направи нещо повече със себе си. Но всичко ми се стори напразно, понеже и бездруго скоро щяха да ни убият.
Докторът се надвеси над мен. От раменете му излизаха допълнителни ръце, които завършваха с всевъзможни хирургически инструменти. Приличаше на богомолка от хирургическа стомана.
— Езичника иска да говори с вас — ми каза.
Мразех мрежата. Сигурно ще ви се стори странно за човек, който прекарва твърде много време в сензорните кабинки. Технологията бе принципно сходна — основаваше се на ефекта на тоталното разтваряне на сетивата с помощта на специални приспособления, сетивни връзки, които осъществяваха контакта на нервната система директно с мозъка. По този начин усещането, което получаваха сетивата, изглеждаше истинско до степен, че човек можеше спокойно да умре от силата на нервния срив, и в действителност всяка година хиляди хакери си отиваха от това. Както и други потребители, които попадаха в кръстосания огън.
В един или друг момент, повечето хора се включваха в мрежата било поради естеството на образованието си, или ако не бяха получили такова, посредством военното обучение. Ако искаха да си общуват с някого, който живее по-далече от две крачки от дома им, те използваха по един или друг начин мрежата. Освен това тя предлагаше и по-голямата част от забавленията.
Въпреки че бях наясно с полезните й страни, не я харесвах. На практика с помощта на своя аватар човек можеше да отиде където си пожелае, поне що се отнася до мащабите на виртуалната география, понеже се смяташе, че мрежата е практически безкрайна. На мен обаче винаги ми се струваше претъпкана и объркана. Вероятно защото като човек, който я ползваше само от време на време, не бях се разхождал никъде другаде, освен из най-познатите й части. Архитектите на виртуалното пространство не бяха длъжни да се съобразяват със законите на физиката, така че сайтовете можеха да се сдобият с произволна форма — от нормална сграда до гигантска гъба или пък бясно препускащ извънземен кон. Магистралите, по аналогия с градските улици, се свързваха помежду си под произволни ъгли. Често пъти се случваше да вдигна поглед и да видя магистрала с обърнати с главата надолу сайтове или чезнеща в далечината под смущаващ ъгъл, и понеже най-редовните посетители бяха хакерите, мрежата изобилстваше от шарени религиозни изображения. Макар и леко да засягаше моя почти подреден атеистичен ум, никога не си бях задавал въпроса защо хакерите бяха такива откачалки. Но най-много ме беше яд на това, че мрежата беше светът на нашите мечти и като такава можеше да служи като възвисяващо духа противодействие на болезнената реалност от продължаващия десетилетия вече човешки конфликт, а вместо това си беше също толкова крещяща, претъпкана, неприятна и продажна, както реалния свят.