На теория този техен божествен питомец щеше да има достъп до всяка автоматизирана система, свързана по някакъв начин с мрежата. Което включваше и защитните платформи в орбитата на Земята. Военните и големите корпоративни обекти се отличаваха с най-високата степен на сигурност, която можеха да осигурят технологиите, но на мен ми се стори, че това нямаше да бъде достатъчно да спре нещо, което бе всезнаещо, тази нова форма на живот, за която говорехме в случая.
— Ти ми говориш за най-голямата в света компютърна програма, създадена за Тяхното разгромяване?
— Може да има толкова много приложения, да ни помогне по толкова много други начини.
— Например да направим по-съвършени оръжия? — попитах.
— Ще бъде програмирана за общото благо.
— А не са ли повечето религии именно за това? Обаче колко души загинаха в Последния човешки конфликт?
— Говориш за двеста и петдесет години след последната религиозна война.
— И все пак струва ми се, че това нещо ще трябва да се държи доста агресивно, ако иска да намери начин да се справи с Тях — обясних аз.
Цялата работа започваше да понамирисва на обичайното религиозно двуличие.
— Всъщност нас по-малко ни е грижа да победим Тях, а повече да спрем войната. Може би отговорът не се крие в противопоставянето — добави Езичника.
Позамислих се над думите му. Неговата кауза ми се стори справедлива по много причини, освен ако обаче не доведеше до изяждането или унищожението по друг начин на човешкия род. И после се сетих, че всичко това са пълни глупости.
— Именно там ви е проблемът на всички вярващи — възразих аз. — Вие искате вашият бог да действа като вълшебна пръчица и да поправи всяка злина било тук, на Земята, или в отвъдното.
— Наистина ли не проумяваш, че този бог ще бъде реален, с осезаема мощ? — разпали се Езичника.
Не бях много сигурен дали беше точно религиозен плам, или обикновен ентусиазъм, който видях да припламва в очите на неговия аватар. Трябва да призная, че аватарът му си беше доста засукан.
— И все пак това прехвърля вашата отговорност за решаването на проблемите върху друго нещо — отбелязах.
— Нищо подобно — възрази Езичника съвсем делово, като в известен смисъл охлади патоса ми. — Правим това, което човечеството е правило векове наред. Създаваме средство, което да ни помогне да се справим с конкретния проблем.
— Кой е проблемът обаче — липсата на вяра или Те?
— И двете.
— А ако този бог не поправи нещата с една целувка?
— Тогава ние, и като казвам ние, имам предвид цялото човечество, ще измислим нещо друго, въпреки че може да се наложи някой друг да го направи.
— Но вие искате да сте спасителите на човешкия род — пошегувах се аз.
При тези думи Езичника млъкна. Ако правилно разчитах реакциите му, май наистина бях засегнал чувствата му.
— Ти правиш ли изобщо нещо, за да помогнеш? — попита ме той и за първи път усетих яд в гласа му. — Имаме проблем — може би разполагаме с решение, а може би — не.
— Но може да влошите нещата — спрях го аз.
— Може, но едва ли. Преди малко каза, че прехвърляме отговорността. Обаче ако не ние самите, тогава кой се надяваш да направи живота ни по-добър? Големите корпорации? Военните? Правителството?
Сега беше мой ред да се ядосам.
Прозвуча ми много нахално.
— О, стига — казах саркастично. — Ти да не си Христос?
Езичника се наведе към мен. Сигурно беше задействал някакъв трик, по-проста програмка, която имаше за цел да снабди неговия аватар със специални ефекти. Косата му се развя от несъществуващ вятър, а светкавица озари лицето му. Може и да беше грубичко като изпълнение, но ме подсети, че този човек можеше да ме убие на място.
— Ние сме родителите на Бог, както човечеството винаги е било негов създател. От какво се страхуваш? — попита той.
Отстъпих крачка назад и щях да въздъхна, ако аватарът ми беше достатъчно сложно изграден. От какво се страхувах ли?
— Просто идеята ви изглежда твърде необозрима — отвърнах.
Именно в този момент може би започнах да вярвам в нейната възможност, или ми се прииска да повярвам, но знаех, че трябва да се противопоставя на разочарованието, което идваше след надеждата.