И точно тогава някой изведнъж ме върна обратно. Не че друг път е траяло по-дълго, но сега определено нещо не беше наред. Погледнах вътрешния часовник и видях, че са изминали само два часа. Край! Щях да намеря начин да му видя сметката. Започваше да ми писва. Издърпах жака от тила си и се изтърколих от леглото към вратата, но тя не се отвори. Ударих бутона за ръчно управление, вратата не помръдна. Започнах да се притеснявам. Усещането беше също толкова натрапчиво, както след изгаряне.
— Хеймиш, белята ли си търсиш? — казах с равен глас.
Вкарах едва забележима нотка на заплашителност, в случай че ме чува.
На вътрешния дисплей светлинката за връзка с интегралната комуникационна система премигваше. Отворих я и с периферното зрение видях малкия, разделен на части екран. Веднага разпознах мъжа, чийто лик се появи в прозорчето за видеовръзка: къса тъмна коса с идеално подрязани връхчета, меки черти, известна доза изисканост, зад която се криеше зъл нрав със склонност към насилие. Топла усмивка, лишена от всякакъв смисъл, поради пълната липса на чувство в двете воднистосини очи.
Опитах се да запазя самообладание при вида на мъжа, когото ненавиждах и който сериозно се беше постарал да ме убие.
— Сержант Дъглас — каза той.
Прозвуча така, сякаш наистина се радваше, че ме вижда. Произнасяше звуците по начина, по който говорят само културните и образовани хора, истински представител на висшите класи, достатъчно възрастен да помни времето, когато „възпитание“ не е било просто празна дума.
— Да ти го начукам. Вече не съм войник. Ние с теб нямаме какво да си кажем.
— Глупости, Джейкъб. Метежник или не, ти си част от запасняците — отвърна майор Ролистън и отново се усмихна. — Обявихме единайсета степен на опасност и отново те активирахме.
Едва успях да осъзная какво ми казва. Единайсета степен на опасност. Значи, ИК. Инфилтрация с ксеноморфи.
— Не на мене тия. Намери си друг. И ми включи обратно програмата.
— Без грубости, Джейкъб. Аз лично съм те вербувал. В крайна сметка кой по-добре от мен познава твоята ефикасност?
— Даже и да приема отново да ме активирате…
— Кой ви каза, че можете да избирате, сержант! — прекъсна ме Ролистън, като за втори път наруши неписаните правила на етикета в специалните части, като ме назова по чин.
— Даже и да реша, че искам отново да ме реактивирате — натъртих аз през зъби, — няма да работя с теб, боклук такъв.
Ролистън леко се усмихна.
— Но, Джейкъб, Джоузефин и аз очакваме с нетърпение бъдещата ни съвместна работа — добави той и тогава почувствах истинската заплаха.
Джоузефин Бран, любимата убийца на Ролистън, снайперистка от Кралската морска пехота, най-напред беше служила в специалните части на морските пехотинци с Ролистън, а после я бяха изпратили в Командването на специалните операции. Всичките й колеги се страхуваха от нея. Бледо, кротко, невзрачно девойче, даже стеснително, което с особена наслада убиваше хора и дотолкова се отличи в работата си, че получи прозвището Сивата дама. Тя беше идеалният човек за мокри поръчки на Ролистън.
— Вие се обърнахте срещу войниците си. Опитахте се да се отървете от тях. Те ви служиха, а вие се опитахте да ги натирите в Космоса.
— Впрочем по силата на закона и по волята на моята заповед — отвърна Ролистън и беше прав: по неведоми причини в междузвездното и колониалното законодателство по едно време се намери вратичка, която оправдаваше масовото ликвидиране на войници от страна на собственото им правителство.
Разпореждането беше отменено след надигналия се вой, когато британското правителство направи опит да облекчи социалните проблеми, създавани от ветераните от спецчастите.
— Ти се опита да ме убиеш, копеле! — заплюх го аз, обезумял от гняв.
Изведнъж усмивката изчезна от лицето на майора.
— А ти оглави бунт — провинение, за което всеки военен съд би осъдил на смърт и теб, и твоето журналистче. — След което усмивката отново цъфна върху студеното му лице. — А като стана дума, да си се чувал наскоро с Хауърд?