Исках да помогна, но не можех нищо да направя. Мораг беше свързана с безжична връзка и нямаше включен жак, така че не можех да я изключа. Почувствах как в мен се надига непозната паника. По-късно си казах, че не се справях добре, когато трябваше да нося отговорност за цивилни. Но сега се налагаше да оставя тази мисъл настрана и да се съсредоточа. И да започна да преработвам информацията, която продължавах да получавам.
Чувах смесица от изстрели от различни оръжия — от пистолети до карабини и старомодни автомати. В отговор долових непогрешимия звук на автоматите „Викърс“. Познавах ги много добре, тъй като бяха на стандартно въоръжение в британската армия. Освен това долових и звука от взрива на 30-милиметрови гранати, изстрелвани от разположени в ниското установки.
Нямах особена полза от диагностиката на термографа. Виждах множество човешки силуети да се придвижват бързо, както и множество припламвания от дулата на оръжия. Но после видях огромен дракон. Непрекъсната огнена дъга изригваше от някаква машина, която се движеше към нас от средата на „Уестборн Авеню“. Дъгата облиза една от сградите и градината на покрива избухна в пламъци. Видях многоцветното термографско изображение на скочилата от покрива горяща човешка фигура. Пламъците постепенно изстиваха, но не бяха напълно угаснали, когато тъмните води на реката погълнаха тялото.
Превключих на режим нощно виждане и се добрах до прозореца да погледна навън. По-надолу по улицата успях да видя плоскодънната лодка на речния патрул. Нещо проблесна в зелените кръгове на зрителното поле, когато огнехвъргачката на лодката изпрати поредната порция напалм към редицата къщи от нашата страна. Усилих оптичните прибори. Успях да различа униформите на британски войници в лодката. Опитах се да разгадая нашивките им, но като не успях, можах поне да разчета серийния номер на самата лодка. Бяха гвардейци, разбира се, Гвардейците от Колдстрийм. Мамините синчета.
Отдръпнах се от прозореца и погледнах към Мораг и Езичника. Те все още бяха в мрежата, но гърчът на Мораг беше преминал.
Всички ветерани мразеха Мамините синчета. Имаше ги във всяка една национална армия на Земята или в колониите. В британската войска това бяха гвардейците. Но най-лошото беше, че когато те вземат в армията, по време на специалната подготовка ти проглушават ушите с разни истории за слава и геройска смърт. Подразделенията на Мамините синчета бяха наследили история, с която да се гордеят. Мъжете и жените, които бяха дали живота си в служба на тези полкове, сигурно щяха да се обърнат в гробовете си, ако можеха да видят в какво се беше превърнало завещаното от тях.
Мамините синчета бяха децата на богатите и влиятелни хора. Синове и дъщери на големи магнати, на независими богаташи, държавни чиновници и други правителствени функционери, както и на офицери, разбира се. Една удобно самовъзпроизвеждаща се традиция. Очевидно военната служба трябваше да изглежда задължителна за всички, но добрите хорица не искаха техните Тимъти или Саманта да бъдат изпратени на сигурна смърт в някоя касапница под чуждо небе, затова те смело се заемаха със задачата да бранят Земята. Чувал бях дори да ги описват като съвременни преторианци, понеже повечето им задължения бяха свързани с мисии като сегашната, „срещу бунтовници“. С други думи, да убиват цивилни, които бяха неудобни за правителството.
Ветераните уважаваха в много по-голяма степен хората, които успяваха да се скатаят от наборната служба. Няма нужда да казвам, че Мамините синчета и обикновените войници не служеха заедно, тъй като това би довело до значително кръвопролитие. Проблемът обаче беше, че Мамините синчета знаеха много добре какво правят.
И все пак не можех да си обясня как ни бяха открили толкова бързо. Както и да разсъждавах, си беше прекалено бързо, освен ако помощник-капитанът на миниподводницата не ни беше издала за пари, а може да беше и Маклайн или някой от тукашните. Нямаше никакво съмнение, че преследваха именно нас. Обаче има и по-гадна смърт за един ветеран от това, да умре в бой срещу Мамини синчета, така че възнамерявах да убия доста от тях, преди да загина.
Пистолетите ми бяха насочени към вратата на жилището, преди тя да се отвори с трясък. Елспет беше много бавен, направо се влачеше. Червената точка на лазерния ми пистолет беше насочена срещу него, преди той да успее да измъкне ловната си карабина. Джес обаче беше здраво напомпана, да не кажа, по-напомпана и от мен. Тя беше насочила своя калашников към лицето ми, а аз я държах на мушка с моя мастодонт. За малко да натисна спусъка, преди да я разпозная.