— Да, хванахме няколко, но няма да изкарат много дълго. Хората тук са доста разгневени.
В далечината чух писъци, придружени от викове на ненавист. Но така и не можех да намеря сили в себе си да проявя съчувствие към Мамините синчета. Те бяха изгорили домовете на тези хора и всичко, което бяха съградили, а голяма част от тукашните жители бяха ветерани, които и бездруго не ги долюбваха особено.
— Къде се намираш? — попитах.
— Там, където пристигнахте — рече Езичника.
Бях стигнал вече до градините на покривите. Навсякъде около мен бушуваха пламъци. Запромъквах се внимателно напред. Останалата част от сградите бяха по-тежко пострадали от огъня. Вляво от мен нещо избухна и някакъв дестилатор яростно се понесе във въздуха. Стигнах до „Марлборо Авеню“. Чувствах, че краката ми вече не ме държат — нямах сили и ми се гадеше от раните, които бях получил. С лявата си ръка сграбчих здраво парапета, но в същия миг рязко я отдръпнах. Нагорещеното желязо ме опари.
На „Марлборо Авеню“ видях останките от друг патрулен катер. От време на време от водата се подаваше бронираният гръб на някое огромно влечуго.
— Може ли да държите питомците си динозаври по-далече от мен? — прошушнах на Езичника.
— Не се притеснявай, няма да ти направят нищо, освен ако изрично не им кажем — успокои ме той.
— Благодаря — измърморих и не знам дали паднах, или скочих от четвъртия етаж във водата.
Цопнах доста грубо, но ако се бях задържал още малко под повърхността на гадната река, можех и да продължа там да си живея, като земноводните. Бях останал без въздух, а на дисплея ми се появиха още червени предупредителни светлинки, които ми казваха, че сериозно съм увредил металните и пластмасовите си компоненти и органите, с които бях роден.
Изправих се на краката си, плюейки мръсотията, която не бях успял да глътна, и започнах да газя надолу по „Марлборо Авеню“ във вода до кръста. В мен непрекъснато се удряха трупове. От време на време някой ме обстрелваше, а веднъж даже ме уцелиха. Наложи се да изкрещя на стрелците, че съм от техните хора. Но най-гадното беше да виждам как тук-там някой от охраняващите алигатори се подава над водата, съзнавайки, че са заедно с мен във водата, почти напълно невидими.
Двама местни жители с разгневени физиономии ми помогнаха да се покатеря на малкия пристан в края на „Марлборо Авеню“. Езичника ме чакаше в сградата, която първия път ми беше заприличала на хотел. И Мораг беше там, но ми се стори, че не може да стои на краката си, макар да не изглеждаше толкова уплашена, колкото очаквах да я видя. За съжаление, явно започваше да свиква с всичко това. Забелязах, че в ръцете си беше гушнала като бебе петдесетинагодишен картечен пистолет „Стърлинг“.
Двама ветерани, както ми се стори по вида им, широкоплещест мъж и жена, облечени в опърпани и мокри работнически дрехи, охраняваха един от Мамините синчета, който стоеше пред тях на колене с ръце на главата. Беше млад и въпреки цялата мръсотия по лицето му, притежаваше онази безлична привлекателност, така характерна за отрочетата на средната класа. Изпитваше страх, но успяваше добре да го прикрие.
Съумях, макар и тромаво, да пристъпя към действие. Мораг тъкмо понечи да каже нещо, но Езичника я стисна за ръката и тя млъкна. Хитро, помислих си. Не й позволявай да каже каквото и да било пред Маминото синче. Пристъпих към младия офицер, като си придадох възможно най-разгневен вид. Един господ знае как съм изглеждал, вероятно ужасно. Едва не се свлякох на колене пред него.
— Виж, момче, знаеш, че рано или късно, всички проговарят. Затова, спести си мъките, като ми кажеш защо сте тук.
Младежът вдигна глава и се опита да се усмихне предизвикателно, за да прикрие ужаса си.
— Не разполагате с толкова време да ме пречупите — отвърна.
Замислих се над думите му. Главата ми бучеше и нямах усещането, че мога да разсъждавам трезво.
— Вероятно имаш право — продължих, като се наведох назад, както седях на колене пред него, и опрях дулото на мастодонта в средата на челото на младия лейтенант.
Той направи единственото логично нещо предвид обстоятелствата — напика се. Наистина тъжно, защото вероятно си беше представял мислено този момент безброй пъти и сигурно мислеше, че може да издържи на всичко. Опитах се да се отместя от потеклата урина, без много-много да размахвам пистолета.
— Повярвай, синко, не си струва човек да умира заради това.