И издърпах предпазителя, по-скоро за да го сплаша, отколкото за да стрелям.
— Добре! — изкрещя младежът и се разплака.
Наведох се към него, като все още се опитвах да не стъпя в пикнята му.
— Не се притеснявай — казах му аз. — Никой освен нас няма да разбере, а ние не се броим. И така, защо дойдохте тук?
— Изпълнявахме заповед.
— Каква заповед?
— Дадоха ни подробни сведения за теб и ни казаха, че с теб има и някакво момиче — рече той.
По дяволите, значи, сега преследваха и Мораг.
— А как разбрахте, че сме тук? — попитах.
Стори ми се учуден и изплашен. Не мисля, че знаеше как да отговори на въпроса ми.
— Момче, трябва да ни помогнеш — казах аз, като размахах пиянски огромния пистолет.
— Не знам, не мисля, че и те знаеха — каза той с паника в гласа си.
— Как така не знаеха? — изломотих неразбрано.
— Из цялата страна са мобилизирали гвардейските части, за да претърсват такива места. Търсят ви навсякъде.
— И всичко това само заради нас? — попитах невярващо.
Очаквах, че Ролистън вероятно щеше да изпрати някого, може би дори някое специално подразделение като това, което беше нападнало предградието, когато разбере къде сме. Но явно доста бяхме притеснили и него, пък и началниците му, за да предприемат такава мащабна операция и да хвърлят преторианците срещу мирното население.
— Искаш да кажеш, че в този миг войници нападат и други градове? — попита Езичника.
И той беше не по-малко учуден от мен. Лейтенантът кимна.
— Да, други градове като този — рече.
Искаше да каже места, които не се славят с особено подчинение — там, където хората можеха да се скрият под земята. Така че си беше чист късмет, че случайно ни бяха открили.
— А той за какво ви е? — продължи Езичника.
Лейтенантът проточи шия и завъртя главата си да погледне мърлявия хакер. И тогава за първи път видях, че Езичника беше ранен в главата и кървеше.
— Не ни казаха — каза лейтенантът и отново се обърна към мен. — Но най-вероятно сте извършили нещо много лошо. Аз мисля, че вие работите с Тях.
И се изплю, възвърнал предишната си смелост.
Наведох се към него и изсъсках в ухото му:
— Слушай, имаш право да ми говориш за Тях само ако си имал топки да се изправиш срещу Тях, вместо да нападаш своите хора, които са излизали в Космоса и са водили битки, разбра ли? — Той преглътна и кимна. — Защо мислиш, че има общо с Тях?
Той се поколеба да отговори. Виждах, че крие нещо от мен.
— Току-що много ме ядоса, а не мисля, че е добре да побеснявам точно сега — рекох.
— Заради онзи непалец — най-после изплю камъчето.
— Онзи гуркха? — попитах. Той кимна. — Защо?
— Той е това, което наричаме ИК, което ще рече…
— Знам какво ще рече — прекъснах го и се изсмях горчиво.
И Рану беше като мен — поредната жертва на Ролистън. Изправих се.
— Свърши ли? — попита жената, която охраняваше лейтенанта.
В този момент се сетих още нещо и го попитах:
— А тогава защо, по дяволите, се нахвърлихте върху нас с такова ожесточение?
— Не сме ви нападали — отвърна ми той. — Дойдохме със заповед да претърсим — добави горчиво.
Потърсих с поглед Езичника и го попитах, макар че ми беше трудно да повярвам.
— Обявили сте война на британското правителство?
— Нападнаха домовете ни и си получиха заслуженото — каза жената. — Щом ни нападат, ще се бием. Не искаме нищо друго, освен да ни оставят на мира. — Звучеше логично, но мен ме бяха учили, ако мога, да подбирам внимателно битките си. — Свърши ли вече? — попита тя отново.
Кимнах, без да се замисля. Изстрелът отекна и лейтенантът се свлече напред и се прекатури от пристана във водата.
— Какво правиш! — извиках и се спуснах срещу жената.
Тя ме погледна с дива омраза в очите.
— Майната му! — рече и се изплю. — Знаеш какъв беше тоя — каза тя и посочи към трупа, който се понесе по водата, а после двамата с мъжа се обърнаха и си тръгнаха.
— Трябва да се махаме — рече Езичника.
— И какво ще правим след това? — настоях.
— Всичко това не трябва да остава напразно — отвърна той и посочи с ръка към разрушенията наоколо.
— Ти по-добре знаеш — казах и забих пръст в него. — Но аз ти казвам, че всеки път ще е напразно, защото вечно е едно и също.