— Моля те, Джейкъб — тихичко се обади Мораг.
Аз омекнах. Вече исках само да легна някъде и да си почина.
— Джес успя ли да се измъкне? — попитах.
— Не можахме да й помогнем — тихо отвърна Езичника.
Вдигнах очи към него. Видя ми се състарен и съсухрен, сякаш се беше смалил.
— Много съжалявам — добавих. — А Посланик?
Мораг затършува из чантата си и извади твърдия паметов чип.
— Добре ли си? — успях най-сетне да я попитам.
Бяхме се качили на лодка, която Езичника управляваше по измамно спокойните кафяви води на река Хъмбър. Беше извадил сгънатата надве тояга от раницата си и я беше сглобил. Изглежда, че с нея в ръка се чувстваше по-защитен.
— Не — отвърна Мораг. — Тези хора не заслужаваха подобна участ.
— Никой не я заслужава. Е, почти.
— А сега какво ще правят? — попита Мораг и се обърна към Езичника.
Той вдигна рамене.
— Не знам. Може би ще напуснат града или ще се скрият в някоя друга част. Някои дори ще започнат живота си от нулата. — Той поклати глава. — Толкова неща направихме. Наистина успяхме много да постигнем — добави и потъна в мълчание.
— Имах предвид как си с главата.
Тя вдигна рамене.
— Все още имам ужасно главоболие, а мислите ми са толкова объркани, че не знам кои са мои и кои — нови. Езичника обаче ме учи да съставям подпрограми, за да ги подредя.
— А то къде отиде? — попитах я.
Тя отново вдигна рамене, но Езичника отговори вместо нея:
— На много места — някои безобидни, други — не толкова. Изглежда, че взема оттук-оттам напосоки огромни късове информация.
— Откъде например? — попитах.
— От библиотеките с книги до огромните корпорации на Екватора — отвърна той.
— Това ли било? — учудих се.
Езичника поклати глава.
— Не бих казал. Мисля, че най-лошото е, че се разходи из НСС и СПИС.
Изтръпнах. Дори и аз знаех, че Националната служба за сигурност и Седалището на правителствената информационна служба на практика се смятаха за почти непробиваеми.
— Ама че гадост — възмутих се аз.
Езичника запази мълчание.
— И сега част от тази информация е в главата ти? — запитах Мораг.
Тя повдигна рамене.
— Май да.
— Доколко успя да прикриеш следите си? — обърнах се към Езичника.
— Доста добре, но както можеш да предположиш, тези две организации вече са по петите ни в мрежата, но понеже здравата се осраха, със сигурност ще хвърлят огромни сили срещу нас. — Стори ми се, че умишлено омаловажаваше проблема. Може би Ролистън отдавна беше пратил хора да ни търсят в мрежата, но сега най-вероятно вече всички бяха по петите ни.
— Ще има и ловци на глави — казах.
Езичника кимна. Аз млъкнах. Положението изглеждаше безнадеждно.
— А нещото нанесло ли е някакви поразии? — попитах.
Все още не бях напълно убеден, че не става дума за саботаж на съобщителната инфраструктура на Земята от Тяхна страна.
— Според мен, не. Просто си открадна малко информация.
— А мислиш ли, че е търсело нещо конкретно? — продължих.
Езичника ме погледна, сякаш бях твърде тъп, за да ми обяснява.
Погрижих се за раните си, като се опитах да не мисля за чудовищността на събитията, в които бях въвлечен. Успях криво-ляво, почистих ги и ги позакърпих или поне ги залепих с най-основните неща, които намерих в набора за първа помощ, докато още бяхме в къщата. Машинарията ми беше здраво повредена и ако не се намереше механик, който да я ремонтира, нямаше да мога да действам на висотата на възможностите си от последните години.
— А това откъде го взе? — попитах Мораг, като й посочих картечния пистолет.
— Джес ми даде малко бойни програмки — леко въоръжение, тактическа подготовка, ръкопашен бой — каза тя.
Когато произнесе името й, очите й се напълниха със сълзи. Зачудих се колко ли време щеше да мине, преди изобщо да спре да плаче. Колко време щеше да мине, преди да срещне повече мъртъвци, отколкото можеше да оплаче.
— Хей — извиках. — Добре е, че си получила тези знания, но те не могат да заместят истинските умения и опита. — Тя кимна и се опита да премигне, за да спре сълзите. — Освен това ще ти трябва време, за да свикнеш с тях, да станат твоя природа. Когато имаме време и подходящо пространство, ще ти покажа едно-две неща.