— И затова днес има толкова ветерани. А можеха да бъдат на онзи кораб. Така или иначе, Мадж за пореден път ми спаси живота. И вместо да ме разстрелят, ме уволниха дисциплинарно от армията.
— Наистина ли?
Езичника се разсмя.
В наше време беше много трудно да те уволнят дисциплинарно от армията, понеже навсякъде имаше недостиг на войници. Поради тази причина разстрелваха онези, чиито провинения заслужаваха дисциплинарно уволнение. Затова днес всеки искаше да бъде уволнен дисциплинарно.
— Обаче преди около осем месеца Мадж изчезна — казах аз. — Той беше тръгнал да издирва наш общ приятел.
И тогава Мораг каза простичко:
— Знам къде е Мадж.
13.
Северната част на Атлантическия океан
Отиваме в Ню Йорк — казах аз, като се надявах да прозвучи достатъчно категорично.
— Да не си изгуби ума? — попита Езичника, който очевидно не беше усетил моята категоричност.
— В Ню Йорк не е ли опасно? — включи се и Мораг.
— В сравнение с кое друго място? С предградията на Хъл? Да, ако никой не го напада. Или с платформите? А може би с Голямо куче 4? Не смятам — отвърнах саркастично.
Препускахме бясно, малко под скоростта на звука, на около три метра над вълните на Северно море нагоре по крайбрежието. Отново покрай Дънди, откъдето бяхме тръгнали с Мораг. Намирахме се в тесния трюм на преустроената реактивна шейна за бързо нападение. В началото вероятно боен кораб, този плавателен съд беше променян толкова много пъти, а може би и дострояван, така че вече беше позагубил доста от приликата с първоначалната си форма.
Имаше вид на издължено сиво бронирано превозно средство с клиновидна форма, което успяваше едновременно да бъде аеродинамично и грозно. За да се засилят способностите за незабележимо придвижване, от конструкцията му бяха премахнати всички прави ъгли, а в момента оръжията бяха прибрани зад прикриващи стени. С две думи, приличаше точно на купчина грозно, но полезно желязо, каквото и беше.
Пилотът руснак ни се представи по високоговорителя. Казваше се Михаил Ривид и ни увери, че е управлявал подобни шейни за руските Спецназ, но аз имах чувството, че всички руски пилоти на шейни казват така. Езичника ни беше уверил, че Ривид е добър пилот, но според приятелите му във Фостъртън бил леко откачен, обаче хората винаги говореха така за руснаците и за пилотите на шейни. Все пак не беше изключено да си е малко луд, защото летеше на височина три метра над Северно море със скорост малко под хиляда и двеста километра в час, постижение, на което бе способен само някой с много силно изкуствено подсилени рефлекси.
Както всички други пилоти на антигравитационни превозни средства от нисък клас, Ривид беше химера. Той беше включен направо към машината, което беше задължително предвид скоростта, с която се движеше, и степента на контрол, която се изискваше. И той, както повечето химери, беше сериозно осакатен. Можеше да съществува само в своеобразна технологична утроба, снабдена със сложен набор от навигационни прибори в предната част на шейната.
Тази утроба се грижеше за всичките му нужди. Храната, която беше много разнообразна и вкусна, се подаваше чрез венозна система, а катетърът беше смущаващо видим. Притежаваше сензорен линк, който му позволяваше да изпита усещане като при нечие докосване, а светът около него се състоеше от халюцинации на призрачни фигури, които срещаше в мрежата. В един момент изпитах завист, преди да осъзная, че дори и аз бях прекалил със самосъжалението си.
Шейната беше тялото на Ривид. Той беше толкова силно свързан с нея, че беше развил особена интимност, която повечето хора не успяват да постигнат и с любовниците си. Беше много повече от онова, което аз изпитвах, когато се свързвах с мотора си. Но именно затова химерите бяха толкова добри пилоти, понеже ако ги свалят, не можеха да се измъкнат. Изглежда, че това ги караше да държат ума си буден.
— Пътуването до Ню Йорк ще струва малко повече — каза Ривид. Гласът му стържеше от евтиния високоговорител, но въпреки това усетих тежкия му акцент. — Повече гориво и повече… вълнение. Но ще се наложи да се отбием до Фарьорските острови.
— Ходил ли си друг път? — попита Езичника.
По високоговорителя се чу пращене, което впоследствие разбрах, че беше смях.
— Разбира се! Ходил съм чак на Барни! Защо да не съм ходил и в Ню Йорк?
Не съм много сигурен, че схващах логиката му, затова попитах: