Под нас се беше ширнало кално поле, застлано с телата и останките от бронирани автомобили — и едните, и другите от нашата армия. Още в хеликоптера бях усетил лекия полъх отвън. Скочихме на земята и веднага щом хлътнахте в мрежата от траншеи, се разгърнахте в боен ред. Тренировките, здравият разум и опитът вземаха връх над замъгленото от дрогата и умората съзнание, като ни водеха към най-добрите укрития и ни показваха най-добрите места за стрелба, докато заемахме позиции за отбрана.
Смътно осъзнавах, че още с кацането започнаха да ни обстрелват. Почти не виждах отлитащия хеликоптер, но вълната от раздвижения въздух от неговото постепенно отдалечаване достигаше до мен. Придвижвахме се от укритие в укритие на прибежки. Правехме всичко възможно да избегнем съприкосновението, защото се намирахме в сърцето на Тяхната офанзива, а и бездруго нямахме никакво желание да се сражаваме. Не че Те също си даваха много зор да ни открият.
Механизираното им настъпление се разиграваше над главите ни. Всеки път когато над нас преминеше някой от тежкотоварните им бронетранспортьори, със синкавите светлинки на шестоъгълните енергийни матрици, ние се изпокривахме, заравяхме се в калта или застивахме неподвижно. Единственото, за което трябваше да се тревожим, бяха Техните уокъри, както и свободно вилнеещите Берсерки. Но понеже битката се водеше предимно между артилерията, военновъздушните сили и бронираните машини, и едните, и другите се срещаха относително рядко, макар че на мен всичко това ми приличаше повече на безреден разгром.
От време на време небето се озаряваше от Техните енергийни лъчи и от черните светлини. Ответният огън на нашите войски — под формата на плазма, шрапнели и ракети — се чуваше още по-надалече и все по-рядко. Над главите ни току се извиваше писъкът на някой от Техните бойни самолети, завърнал се от мястото на далечното кръвопролитие.
Лежах по гръб, заровен в калта, и гледах как над мен преминава един от Техните тежки танкове, като се наслаждавах, не за първи път, на красотата на енергийните матрици. Изглежда, че мина известно време, преди да си дам сметка, че събитията около нас започваха да стават опасни, и едва по-късно да осъзная, че всъщност врагът стреляше по нас, въпреки че най-вероятно всичко се случваше много по-бързо, отколкото ми се струваше. Оживените рефлекси и събудените нерви, заедно с бойната дрога, с която се бяхме натъпкали, се бореха с почти пълното физическо изтощение и създаваха този странен, призрачен междинен свят, в който пребивавах.
Един от Техните уокъри, органически мек с височина близо три метра, беше стъпил с единия си крак в окопа, в който временно се бяхме подслонили. Напомпаните му, подобни на течност пипала се протегнаха да сграбчат Дейвид Браунсуърд, мълчаливеца от Ливърпул, който тичаше към нас. Брауни ни вгорчи живота, като пусна многоспектърен дим и се опита да заглуши радиоелектронните ни сигнали, които биха могли да издадат местоположението ни, преди да хукне да бяга към нас с всичка сила.
Данните на дисплея, предоставени ми от останалите от отряда, ми показаха, че в окопа ни бяха проникнали Берсерки, стоварени от тежкия танк зад нас. Не си направих труда да давам заповеди. Момчетата и момичетата си знаеха работата. Лазерът на рамото ми се подаде навън. Лъчът одраска уокъра, но се задейства в синхрон с компютъра, за да блокира една от моите ракети, преди гранатата на Брауни да се взриви напълно.
Обърнах се с гръб към уокъра и започнах да стрелям с леката картечница над главите на моите хора срещу вражеските пехотинци, които идваха откъм гърба ни. От една от двете еднакви тръби на гърба ми от само себе си се изстреля лека, високоексплозивна противотанкова ракета. Усетих противотанковия снаряд едва когато носителят му се отдели на около три метра над главата ми.
Окопът се изпълни с твърди като кост шрапнели, които проникваха в жива плът и които уокърът изстрелваше на откоси. От силата на многобройните удари по твърдия нагръдник и шлема паднах на земята. Един от изстрелите успя да пробие жилетката от втвърдяваща се инерционна броня и заседна в протезата ми.
Изправих се от легнало положение до позиция за стрелба и продължих да стрелям назад над главите на моите другари, като с помощта на компютъра насочвах леката картечница срещу вражеските пехотинци, които ни нападаха по фланга. Берсерки. Гърбави, тромави, с четири ръце, те бяха бледо подобие на хора, а телата им бяха изградени от хитин и някаква черна течност. Всеки от четирите им крайника завършваше с някакъв вид оръжие. С нещо, което граничеше с безразличие, започнах да изстрелвам по тях бронебойни и хидрошокови куршуми, като всеки изстрел придобиваше допълнително ускорение от гаусовата приставка в края на цевта, като по този начин надхвърляше даже скоростта на ултразвука.