Взривът на бойната глава на противотанковия снаряд разтърси земята зад мен и посипа всичко с кал. Нямах представа дали моята ракета беше достигнала целта си, дали беше се заблудила от радиоелектронните хитрини на Брауни, или пък беше неутрализирана от противоракетната защита на уокъра, която използваше черна светлина.
Заради слуховите филтри чувах над мен постоянния пронизителен тътен на дългите откоси от релсотроните на Грегър и Бибс, които се целеха на сляпо по предполагаемото местонахождение на уокъра, понеже оптичните им прибори бяха затруднени от стелещия се наоколо многоспектърен дим.
Брауни се хлъзна и падна в калта до мен, като преди това запрати една граната опасно близо до операторите на релсотроните, за да попречи на напредващия откъм тила отряд Берсерки. Той изруга, когато гранатата засече. Докато се опитваше да задейства оръжието, изведнъж нещо го изтръгна от земята. Почувствах посипалата се върху мен топла влага и видях пипалата на уокъра да разкъсват Брауни още във въздуха. Къде беше отишъл адреналинът ми? Възможно ли беше да съм изцедил и последната капчица?
Претърколих се и натиснах спусъка на микровълновия излъчвател на върха на моята лека картечница, когато уокърът се хвърли към мен. Имаше онзи странен, деформиран, разцентрован вид, който Те придобиват, когато са ранени. Нищожната милисекундна пауза, която ми подари излъчвателят, беше достатъчна, за да задействам останалата част от пълнителя на леката картечница, като стрелях в нещото от упор, най-вероятно без да му причиня особени щети. Но видях, че започна да се олюлява, докато свръхзвуковите откоси се сипеха върху него един след друг. Грегър се придвижи още малко напред и застана между мен и съществото. Уокърът най-сетне се прекатури и започна бързо да се разкапва, като киша, преди да се слее със заобикалящата ни кал. Едва сега забелязах, че лицето на Бибс бе заприличало на кървава пихтия, вероятно от някой от изстрелите с твърдите като кокал шрапнели. Тя се свлече в калта, а аз минах покрай нея. Е, сега вече Те щяха да ни преследват. Сега вече Те знаеха, че сме тук.
Заредих пълнителя на леката картечница с нови двеста куршума. Нямаше никакво значение, че Биби Стърлинин беше мъртва. Нямаше значение, че беше сложен край на съвкупността от преживявания, които определяха съществуването й като разумно същество. Нямаше значение, че авантюристично настроената издънка на човек от корпоративните среди можеше с лекота да се присъедини към отрядите на Мамините синчета или да се отърве от военната служба, че навремето беше моя приятелка и дори след едно тежко напиване, любовница. Единственото, което имаше значение, беше да приберем боеприпасите й.
— Вземете боеприпасите й — казах, без да имам някого предвид.
Ако разполагахме с време, щяхме да свалим от нея и всички приспособления, съгласно действащите заповеди. Е, поне сега всички се евакуираха, така че отрядите, които наричахме Лешоядите, нямаше да минат след това и да съберат чарковете й за бъдещи импланти.
Дори нямах усещането, че спя. По-скоро ми се струваше, че моторът на развалена машина угасва, но сънищата със сигурност ги имаше. Събудих се, наострил сетива от пронизителния вой на шейната. Поне биологичният часовник в главата ми работеше. Бях спал почти осем часа. Не можех да рискувам да използвам вградения джипиес, понеже можеха да проследят сигнала, но най-вероятно вече наближавахме Ню Йорк. Знаех, че ще се наложи да намеря някой кибердоктор.
Огледах трюма. Миризмата беше непоносима, особено като се има предвид, че нямахме време да се поизмием след нападението в Хъл, а в моя случай, съдейки по адската смрад, това, в което се бях въргалял, бяха отпадни води от канализацията.
Мораг спеше. Езичника се беше включил в мрежата и беше изпаднал в транс, и сигурно работеше по програмата си „Бог“. Опитах се да не гледам Мораг, докато спи.