В следващия миг ракетата просто падна в океана. Малко след това се чу взрив, но водата подави по-голямата част от силата му. Почувствах как шейната се издигна нагоре и силно подскочи от подводната експлозия, но Ривид я овладя.
— Браво, Езичник — измърморих едва чуто.
Да удариш летяща ракета, си беше повече от впечатляващо.
Екранът над главите ни показваше онова, което беше останало от Статън Айлънд и Бруклин. Приближавахме сушата със скорост над осемстотин километра в час, а хеликоптерите вече ни застигаха. Видях на екрана първо едно предупреждение, че ракетите ни са блокирани, а след това и второ.
Летяхме над пролива Статън Айлънд. Вече съвсем ясно виждах хеликоптерите на екрана. Бяха американски морски пехотинци. Предупреждението за блокирането на ракетите изчезна вероятно защото имаше смущение в сигнала, но видях как един от хеликоптерите избухна в пламъци, когато изстреляхме втората блокирана ракета. От шейната излетяха други, по-безобидни оръжия, а лазерният лъч отново проряза небето. Ню Йорк изглеждаше като сив град от съборени кули, които стърчаха над водата.
Изведнъж Ривид рязко наклони шейната. Хеликоптерът отново зае прав ъгъл спрямо тъмните води. Аудиоимплантите заглушиха звука от откосите на релсотрона, които отскачаха по бронирания корпус на шейната. Лазерът прихвана и унищожи изстреляната към нас ракета и чух безсмисления ответен огън от нашия релсотрон.
В следващия миг вече бяхме в Ню Йорк. Докато се спускахме надолу по Бродуей, изведнъж притъмня, а силуетите на разрушените сгради прекалено силно се размиха, за да можем да различим някоя забележителност. В последния момент усетих мощната експлозия зад нас, която взриви един от хеликоптерите.
— Кой стреля по него? — попитах, като имах предвид унищожения хеликоптер.
— Една от местните установки за ракети „земя-въздух“ — отвърна Ривид.
Зачудих се дали имаше конкретна причина да не се целят в нас.
Ривид се промъкваше между потопените във водата сгради, а върху нас се посипваха отломки от откосите на релсотроните и експлозиите на ракетите. Играехме си на криеница сред каньони от стомана и бетон, запълнени с вода. Гонеха ни, а ние преминавахме под мостове, сключени от срутени небостъргачи. Успях да разгледам дребните, хищнически на вид и подобни на насекоми хеликоптери, които ни преследваха, а релсотроните от двете страни на предниците им ми заприличаха на челюсти.
В разгара на поредната ракетна атака Ривид премаза предницата на шейната, като се блъсна в една от сградите. През цялото време куршумите бяха по петите ни, докато прелитахме през изоставените и разбити офиси, за да излезем от другата страна, а после отново се спуснахме във водата. След това Ривид пак пое курс към града. Шейната забави ход, управлението й вече не изглеждаше толкова стабилно. Три хеликоптера все още ни преследваха. Докато летяхме, виждахме под себе си още ракетни установки и други отбранителни системи, но по всичко личеше, че нюйоркчани нямаха намерение пак да ни помогнат.
— Джейкъб, приятелю — изпращя неясно гласът на Ривид от евтиния високоговорител, — мислиш ли, че това е лебедовата ни песен?
Според мен въпросът му беше до голяма степен реторичен. Искам да кажа, че можех да го помоля да ни остави да слезем, пък и хеликоптерите можеха да не ни забележат, но ми се стори, че щеше да е несправедливо спрямо него, понеже бе въвлечен в тази ситуация заради нас.
— Можеш да ни оставиш да слезем — прозвучах като страхливец и лицемер в собствените си уши.
— Разочароваш ме — каза Ривид. Звучеше натъжен. — Аз пък мислех, че ще се бием докрай.
Да, ама аз не бях участвал в боя по никакъв начин и това ме гнетеше.
Последният път, когато се бях почувствал така безпомощен, беше по време на един катастрофален нощен десант на Голямо куче 4. Гледахме как, докато нашата десантна совалка се приземяваше, от небето падаха други совалки, по-бързи от нашата, обвити в пламъци и свалени от Техните ракетни установки „въздух-въздух“.
Ривид не изчака да му отговоря. Той зави рязко на ъгъла на Седмо Авеню и Западна 34-та улица. Хеликоптерите ни следваха плътно, задействайки последващото горене на турбините в момента, в който пресичахме Шесто Авеню. Ривид даде пълна газ и увредените двигатели изсвистяха, докато завивахме на север по Пето Авеню с такава бясна скорост, че почти се изкачихме по стената на една от сградите сред плясък от вода. Продължи нагоре по Пето Авеню, забави ход и сви към една порутена, осеяна с отломки сграда, която вероятно е била паркинг на няколко етажа. Изфорсира съпротивляващата се шейна нагоре по спираловидната рампа, като използваше тежестта на бронираното возило, за да събаря по пътя си древните изгорели скелети на автомобилите, чак до покрива.