Вътре, покрити с пелена от плесен, лежаха два катраненочерни пистолета. Най-напред извадих 5-милиметровия тайлър с оптическия мерник. Поставих батерията в дръжката, като първо го проверих ръчно, а после му направих лазерна диагностика. Пъхнах го в плесенясалия кобур и го завързах зад десния си хълбок. Прикрепих към колана гнездо за батерията и поставих плоската карта за многократно зареждане в един тънък като косъм процеп на шлифера.
След това посегнах към револвера „Стърлинг Мастодонт“ 45. калибър. Огромният, солиден на вид старомоден пистолет ми заприлича на детска играчка на фона на моята изкуствена дясна ръка. Но тъкмо на това вярно оръжие и на големия му калибър щях да разчитам, за да убия някое от Тях, ако изобщо беше успяло да се добере до Земята. Проверих изправността му. Останах доволен от резултата, а после почувствах приятната тежест на мастодонта в кобура, прикрепен под лявото ми рамо. Поставих пълнители с различни боеприпаси на няколко леснодостъпни места.
Упражних се няколко пъти да изваждам и прибирам двете оръжия в удобно разположените в бронирания ми шлифер процепи и проверих връзката с компютъра, за да се уверя, че са нагласени на точния калибър. Видях линиите на мерника на мястото на хипотетичното попадение на куршума или лазерния лъч. Един пистолет, втори, двата заедно и накрая — два пистолета и самонасочващият се лазер върху рамото ми. Зарадвах се, че всичко върви по мед и масло.
Върнах оръжията обратно в кобурите им и се отправих към охраняваното депо с кубична форма, което бях наел, за да държа мотора си. Така и така правителството щеше да плати горивото, нямаше смисъл да ходя пеш. Докато вървях натам, разделих екрана на дисплея на части и започнах да чета информацията, която онова говно Ролистън ми беше изпратил.
Изтрополих надолу по стълбите на металното скеле, като подминах множество навеси, покрити с пластмаса или кашони. Мръсни, мършави, мнителни физиономии, озарени от трепкащите пламъци на вонящите запалени кофи за смет, впиваха кръвнишките си погледи в мен. Изглеждах им добре охранен и състоятелен. Направих се, че не ги забелязвам, и продължих да се наслаждавам на тръпката от събудените емоции. Изчетох доклада на майора, който приличаше на едновремешните разкази за срещи с НЛО. Пълен с условности и предположения.
Докладът твърдеше най-вече, че една от стратегически разположените в орбитата на Земята платформи, част от ужким непробиваемия защитен пръстен около планетата, била засякла слаб сигнал в един от рядко използваните спектри. Сигналът се повтарял достатъчно често и пътувал към Земята с достатъчно висока скорост, поради което командирът заповядал да обстрелват, за всеки случай, приближаващия към нас призрак. В резултат от това може би уцелили, а може би не, нещо, което може би било, а може би не, изхвърлен в Космоса боклук. Данните от системата датчици, за която данъкоплатците плащаха милиони евро, били неубедителни. С помощта на изкуствен интелект извършили анализ на траекторията на призрака, който показал, че ако изобщо е имало нещо и то е било свалено, вероятно се е приземило в околностите на Дънди. Снимките на периметъра, направени от орбитата на Земята, отново се оказали недостатъчно информативни, но поне регистрирали „смущение“, както пишеше в доклада, и „нещо, наподобяващо окоп“.
Свързах куплунга на активираната ми централна нервна система и на съживените ми емоции с управлението на мотора, марка „Триумф Арго“, и подкарах надолу по „Кингсуей“. Бях загубил представа къде свършвах аз и откъде започваше машината. Ех, ако можеше нервите ми да са събудени, докато участвах в надпреварите. Щях да си спестя няколко доста унизителни тежки загуби. Препусках по улицата, а край мен се занизаха редици от еднакви, отделени с огради постройки, където живееха робите на корпоративния труд. Пазачите на входовете ме наблюдаваха. Но аз се движех толкова бясно, че щом профучавах край тях, те виждаха само точици светлина, които се местеха в линия.
Докато четях поредния от върволицата получавани цял живот от мен доклади с неясно съдържание, успях напълно да се убедя, че става дума за поредното гонене на вятъра и за поредната фалшива тревога, вдигната от някой престарал се офицер от Военновъздушните сили. Примрях от удоволствие от мисълта, че трябва да се занимавам с някакъв си окоп. Проверих координатите му. Намираше се извън града в Националния парк, който заемаше територия, покриваща по-голямата част от Шотландия и малко от Северна Англия.
Малцина имаха достъп до парка — за повечето, включително и за мен самия, той си оставаше забранена зона. А онези, които наистина можеха да го посетят, бяха или в някаква степен важни за неговото функциониране, като баща ми, или разполагаха с много пари и власт. Смяташе се, че забраната за парка е продиктувана от желание да се даде възможност на природата да се възстанови от щетите от ядрената катастрофа преди двеста и петдесет години и последиците от замърсяването преди и след това. Аз обаче мислех, че това е свързано по-скоро с възможността да съберат на едно място в градовете хората, които създаваха проблеми, за да ги държат под око.