Стори ми се сърдит. На мен, искам да кажа.
— Ако ще ти олекне, можеш да ми кажеш, че щеше да е по-добре, ако бяхме отишли в Русия — продължих.
— Проведохме демократично гласуване — рече той. — Аз изложих своите възражения, но накрая се съгласих да дойда с вас — сега нямам право да се оплаквам.
Но не ми прозвуча много убедително. Балор беше взел паметовия чип, който съхраняваше Посланик. И двамата млъкнахме.
— Поздравления за онази ракета — обадих се след малко аз.
Имах предвид ракетата, която падна в Атлантическия океан, преди да ни удари.
— Не бях аз.
Наострих уши.
— А какво беше? Някаква неизправност ли?
Езичника поклати глава.
— Мораг го направи.
Аз се вторачих в него известно време.
— Дори и на мен ми е ясно, че това беше доста сложен хакерски трик. Тя няма никакъв опит.
— Прав си — каза Езичника.
На лицето му се появи странно изражение.
— Това момиче те плаши, нали?
Езичника помисли. Накрая отвърна:
— Не съм сигурен дали тя ме плаши, или по-скоро те, двамата с Посланик.
— Искаш да кажеш, че то й помага? — попитах, разтревожен от извънземното влияние върху Мораг.
— Не ме разбирай неправилно. Тя е добра, определено има талант и ще стане невероятен хакер, дори може би по-добра от мен, но за да прави такива неща, със сигурност някой й помага.
Не знаех как точно да тълкувам думите му. Определено ми липсваше опит в тази сфера. Дали това все още беше същата Мораг?
— Сигурен ли си, че това не е някакво нападение от Тяхна страна? — отново попитах след известно мълчание.
Той се замисли и видях как потреперва в студената вода.
— Не мога да бъда сигурен в нищо, но ми се струва невероятно — отвърна и вдигна поглед към плетеницата от ръждясали тръби и проядения бетонен таван над главите ни. — Ще ни продаде на Ролистън, нали? — попита Езичника.
Аз вдигнах рамене.
— Да ти кажа честно, не знам. Не мисля, че той разсъждава като останалите. От него всичко може да се очаква.
— А какво, мислиш, ще иска от Мораг? — рече Езичника.
Погледнах го. Стори ми се, че въпросът му прозвуча твърде наивно за бивш войник от специалните части. И той като мен знаеше за тези неща също толкова, колкото и аз, затова се мъчех да не се замислям прекалено. Подкрепа от извънземно, а сега и Балор. Опитвах се да пропъдя мисълта, че може би щеше да е по-добре за нея, ако я бях застрелял от самото начало.
Чухме скърцането на някакъв допотопен товарен асансьор. След малко в горната част на клетката се появиха нечии крака с ципи между пръстите.
— Балор ви вика — произнесе със странно модифициран глас един от Фоморите.
Охраняваха ни много строго. Едва се държах на краката си, но въпреки всичко така беше по-добре — приятно е, когато ти засвидетелстват уважение. Времето навън беше тежко и душно, въздухът йонизиран, а над кулите на частично потопения във водата град се търкаляха тъмни облаци. Когато заваля, дъждът беше горещ, а от замърсения въздух капките ставаха мазни и усещането върху кожата бе като от обилно изпотяване. Намирахме се на някогашния „Таймс Скуеър“. Вървяхме по учудващо добре направени платформи към място, което приличаше на уголемен вариант на истинската Гинза. От продупчените тръби на неоновите табели се посипваха прашинки. Върху олющените фасади на старите сгради бяха провесени огромни видеостени, на които се прожектираха документални филми за морските обитатели.
Протегнах шия и успях да зърна по площада най-различни отбранителни оръжейни платформи, замаскирани или явни. Мястото беше добре охранявано. Въоръжените до зъби граждани на Ню Йорк се събираха на площада. Във водата под нас мощни моторници, хеликоптери и хидроколелета акостираха или се приземяваха на малки, импровизирани пристани. В средата на площада, върху високоиздръжливи метални въжета висеше част от полетната палуба на американския кораб Дръзки, допотопен самолетоносач, който навремето е бил закотвен в Ню Йорк. Сега Дръзки висеше завъртян около оста си между две рушащи се сгради във вътрешността на града. Именно частите от провесената полетна палуба привличаха интереса на прииждащите към „Таймс Скуеър“ тълпи. Телевизионни камери се спускаха и издигаха, а на един-два от по-малките екрани на празната площадка се прожектираха заснети с тяхна помощ кадри. От една страна, стомахът ми се свиваше от страх, от друга обаче, не ми се вярваше цялото това внимание да бе заради нас.