Изкачихме се по дрънчащи метални стълби. Дъждът се усили, но аз и бездруго вече бях подгизнал и ми беше студено. Отправихме се към мястото, където навремето е било полуовалното фоайе на хотел „Мариот Марки“, което сега стърчеше над водите, залели „Таймс Скуеър“. Покривът беше разрушен много отдавна и салонът беше изложен на действието на стихиите. Там, под някакъв навес, струнен квартет изпълняваше приятна, ненатрапчива мелодия.
Почувствах облекчение, когато видях в самото фоайе изплашената, но поне неизядена Мораг. Тя седеше край богато украсена дълга маса от тъмна дървесина, която беше излъскана до блясък. До нея Балор похапваше доста обилно. Той сякаш не забелязваше дъжда. Имаше още няколко души, включително и жената, която беше служила с Тюлените, чието име така и не можех да си спомня, както и неколцина от неговите Фомори. Всички те бяха променени до неузнаваема степен, за да се сдобият с външността на морски чудовища, досущ като техния главатар, но без да се увличат толкова, колкото Балор. Опитвах се да реша как трябва да се държа, но нищо не ми хрумваше.
Не се зарадвах особено, когато зърнах Рану, човекът на майор Ролистън, който също седеше на масата. Сега за първи път имах възможност да разгледам внимателно дребничкия непалец. Беше набит, с тежки мускули, въпреки че движенията му по никакъв начин не се затрудняваха от тази маса. Няма начин да не го бяха напомпали изкуствено, но според мен и преди да стане киборг, пак е бил толкова пъргав. Слънчевите му очила вероятно прикриваха изкуствени лещи като моите. Не можех да разгадая изражението му, въпреки че ми се стори, че излъчва някакво особено безразличие. Не трепна, когато ни видя с Езичника да приближаваме, но знаех много добре, че и той, също като мен, ме оглежда от глава до пети.
— Добре си похапваш — казах на Балор.
— Заслужил съм го — отвърна, без да ме погледне.
В същото време изпратих съобщение на Мораг, за да я попитам дали е добре. Един от мъжете на масата, някакъв безличен тип, обут в удобен, но избледнял сивкав гащеризон, чиято глава беше наполовина заменена с машинарии, погледна към Балор и кимна. Тогава Балор вдигна поглед към мен и Езичника. Езичника трепереше.
— Добре съм — каза Мораг.
— Нима мислите, че ние тук сме чудовища? — попита Балор.
Някой от седящите край масата се изсмя. Не и жената, която беше служила при Тюлените. Реб, изведнъж се сетих. Вероятно съкратено от Ребека или „разбойничка“. Доколкото познавах Тюлените, май по-скоро беше второто.
— Мислех, че това е идеята — отвърнах.
Зъбатата усмивка на Балор изчезна. Зарадвах се от този факт, не харесвах хищническата му паст. Погледна първо мен, а после Мораг.
— Да свалим картите — рече.
— Сигурен ли си? — попита Мораг, без следа от трепет в гласа, въпреки ситуацията, в която се намираше.
Балор се обърна и втренчи в нея прословутото си зло око. Мораг мигновено сведе поглед. Браво бе, гад мръсна, да плашиш седемнайсетгодишно момиче, помислих си изненадан от обзелия ме гняв. Човек преглъща подобни гадости по-леко, когато не му пука.
Балор разпери огромните си ръце и посочи изисканите, но вече подгизнали от дъжда ястия пред себе си.
— През седемнайсети и осемнайсети век пиратите се отклонявали от курса си, само и само да си набавят добър готвач. Храната е била едно от най-големите удоволствия за всеки морски екипаж. Капитаните на пиратските кораби не са имали такава власт над хората си, както в бойния или търговския флот, затова добрата храна е била един от начините да ги зарадват.
— Да ги държат в подчинение — обади се внезапно Езичника. Обърнах се. Видя ми се състарен, докато трепереше под топлия дъжд.
— Единият от начините да ги държат в подчинение е бил да намерят мотив, който да ги задържи на кораба, а другият — страхът.
Езичника не се боеше да погледне Балор в окото.
— Обаче страхът се основава на… — започна Балор.
— Онова, което имаш да губиш — довърши вместо него Езичника.
Не успях да разчета изражението върху страховитото лице на Балор. Или беше раздразнен, или впечатлен.
— Опитваш се да ни предложиш мотив — каза Езичника.
Не мисля, че разбирах много добре накъде води този разговор.
— Не на теб обаче — отвърна Балор. — А на него.
И кимна в моята посока. Отново ме присви стомахът. Наистина не смятах, че заслужавам подобна участ. Посочих, без да гледам, здравия непалец. Балор се усмихна, протегна се напред и почука със страшните си нокти паметовия чип, който съдържаше Посланик.