Рану стана от земята. Хората на площада затаиха дъх. Първоначалната размяна на безобидни удари беше приключила. И двамата бяхме разбрали онова, което ни интересува: шансовете далече не бяха на моя страна. Единствените две обстоятелства в моя полза бяха, че той щеше да атакува на всяка цена и че обичаше да нанася мощни удари вероятно защото беше свикнал да се бие с други тежковъоръжени киборги. Проблемът обаче беше, че преди да нанесеш подобен удар, трябва неизбежно да отнесеш няколко тупаника, защото тези удари бяха по-бавни от другите. А той ми изглеждаше напълно подготвен да понесе толкова бой, колкото беше необходимо. Второто предимство беше склонността му да скача във въздуха. Уви, щеше да ми е много по-лесно, ако не беше толкова пъргав, силен и умел боец.
Отново се бяхме впуснали в схватка. Докато си разменяхме ритници и си прилагахме хватки, изключих шумната тълпа от съзнанието си, а междувременно бавно се въртяхме в кръг и скъсявахме все повече разстоянието помежду ни. Никой от нас не се опитваше да нарани другия, въпреки че подобни удари биха огънали дори стомана. Не, всеки от нас търсеше пробив.
Получих такава възможност, когато прескочих неговия ритник и го ударих в лицето с изпъната ръка. Кокалчетата ми едва бяха докоснали кожата, когато той се изплъзна настрани и заби лакът в главата ми с такава сила, че вътрешният ми дисплей подскочи. И тогава направи точно това, което най-малко ми се искаше — удари ме силно в гърдите, аз полетях и тупнах на земята и се плъзнах по полетната палуба, станала хлъзгава от дъжда. Получих нови предупредителни сигнали от премигващия вътрешен дисплей. В следващия момент знаех, че отново ще скочи във въздуха. Хвърлих се напред с цяло тяло, забравил за всякаква грациозност. По-скоро почувствах, отколкото го чух да се приземява, и го изритах, както лежах долу, с всичка сила. За мой късмет, стоварих в основата на гръбнака му удар, който би строшил гръбнака на ненапомпан човек. Видях как Рану се надигна от земята и тупна във водата.
Изправих се. Слухът ми се възвърна, но усетих непознато до този момент бучене — тълпата. Някои викаха „ууу“, което не им правеше чест. Не погледнах да видя къде беше паднал Рану. Вместо това отидох пет-шест метра по-нататък и тогава погледнах над ръба на палубата, надявайки се да го видя как плува във водата. Обаче в същия миг той се прехвърли отново върху платформата, заемайки с лекота стабилна поза с присвити колене. Беше на около десетина метра от мен. Бързо се придвижи към центъра на палубата. Аз се затичах към него, вдигнал ръце пред гърдите в отбранителна поза. Въпреки това не ме напускаше усещането, че бях пропилял най-добрия си шанс.
Той тръгна към мен с подскоци и отново полетя във въздуха, нанасяйки ми удар с коляно в гърдите и с юмрук в главата, първо от едната, а после и от другата страна, с такава сила, че със сигурност би строшил нечий непокрит с броня череп. Аз политнах назад. На вътрешния ми дисплей се изписа непрекъсната хоризонтална линия, която в миг угасна и ме остави в пълен мрак. След малко светна отново точно в момента, когато видях как нечия обувка лети към лицето ми. Отново настъпи мрак. Хвърлих се настрани с надеждата, че произволната посока ще го обърка. Той ми нанесе кос удар в рамото, с който ме прикова за платформата; при удара дънките ми се скъсаха и коленете ми се оголиха. Предположих, че отново е във въздуха, затова се изтърколих назад, за да се изправя в мига, в който чух как стовари тежките си обувки на палубата пред мен.
Зрението ми се възстанови, макар и с ниска разделителна способност и примесено със статично електричество. Рану се завъртя към мен. Аз подскочих нагоре и някак си успях да го сграбча за главата и да забия коляно в лицето му толкова силно, че нещо изпука. Това беше един от най-удовлетворителните ми удари. Той политна назад, но не падна. Аз скочих отново, но този път го ритнах с двете колене по брадичката, а с двата лакътя го ударих по темето. Той също ме цапардоса. Аз така го фраснах, че всеки киборг, покрит с броня или не, да остане на място, а той не само че не загуби самообладание, ами и успя да ми го върне, мамка му.
Удари ме много силно в корема и ме отхвърли назад още докато бях във въздуха. Видях, че е ранен. Лицето му беше опръскано с кръв. Имаше онзи странен вид на разкъсана подкожна броня, а чертите му се бяха изкривили. Пристъпих към него с надеждата да се възползвам от незначителното си предимство. Посегнах да го ударя, но той се беше отместил. Имах глупостта да погледна нагоре, вместо просто да се дръпна, и в този миг обувката му се заби като брадва в темето ми, при което паднах на палубата. Опитах да се изправя, но той отново ме изрита в главата. Строполих се втори път и тъкмо смятах, че ще ми нанесе съкрушителния удар, обаче нищо не последва.