Успях някак си да се изправя, с дращене и пълзене. Изплюх малко кръв, но пренебрегнах предупрежденията на мигащите светлинки върху вътрешния дисплей, които изпълваха изцяло полезрението ми. Рану се беше оттеглил. Стоеше на около пет-шест метра встрани и ме наблюдаваше, защото беше разбрал нещо, което на мен все още не ми се беше удало. Едва когато чух първобитните викове и възгласи на тълпата, разбрах. Това беше зрелище. Може би тези калени в битките ветерани и преди бяха виждали подобни неща, но какво от това? Е, да, може би някой, видял пипалата на извънземния уокър да разкъсват на части всички хора от отряда му, не би се впечатлил от изображението на екрана в този миг. Та нали и римските легионери векове наред се бяха стичали в Колизеума, както в наше време ветераните продължаваха да гледат боеве. Много по-безопасно бе да зяпаш отстрани как някой друг се бие, вместо самият ти да участваш в двубои, и трябва да призная, аз бях доста добър кикбоксьор, поради което предлагах и добро зрелище.
Рану беше по-добър от мен, обаче имаше и нещо друго: когато двама мъже с приблизително изравнени възможности се бият, побеждава по-гладният. А по-гладният бях аз. Аз буквално водех битка на живот и смърт, заради себе си, заради Езичника и заради Мораг. Нямах нищо против Езичника, макар че той само щеше да усложни живота ми, както и Мораг между впрочем, но в този момент най-голямото ми желание беше тя да не пострада. Изненадах се от силата на това чувство. Борех се за живота си, а в същото време не ме напускаше усещането, че този тип си мисли, че може да направи шоу.
Не знам дали и ако бях в най-добрата си форма, можех да го победя, но той беше по-млад, по-пъргав и по-силен от мен, а и трябва да призная, вероятно имаше и по-малко вредни привички. Ето това ме жегна. Аз бях едва на трийсет — вярно, стар за нашия прекрасен нов свят — но Рану сякаш ми доказваше, че вече съм станал ненужен. Може би Балор точно това имаше предвид. Аз разполагах с всички изкуствени приспособления и със своите умения. Дори в общество, изцяло подвластно на военните действия, аз минавах за един от най-опасните, обаче на практика бях оставен на милостта на хора като Ролистън, Сивата дама и Балор, а сега и този глупак. Много потискаща мисъл. А на всичкото отгоре не можех и да се изправя на краката си.
Рану отново летеше във въздуха. Не помръднах. Той заби колене в раменете ми и стовари като чук лакътя си върху главата ми. Щеше да бъде достоен завършек, нещо, което да зарадва зяпачите. Нямах друг избор — трябваше да понеса удара с лакът — за да получиш, първо трябва да дадеш. Изстрелях ноктите си от вътрешността на каниите върху ръката ми и ги забих със сила в двете му бедра. В първия миг почувствах съпротивлението на подкожната броня, но после тя поддаде и аз ги забих още по-навътре, изпитвайки чувство на удовлетворение, преди да изгубя съзнание.
Не бях сигурен дали изпаднах в несвяст, или вътрешният ми дисплей се беше изключил, но когато зрението ми се възвърна, видях, че се полюлявам опасно близо до ръба на платформата. Продължих да залитам в другата посока, завъртях се и пестях усилията си, докато се опитвах да открия Рану. Почувствах непреодолимо гадене и болка. Като че ли бях изчерпал докрай възможностите на системите за контрол на болката, както и запаса от мощни болкоуспокояващи през последните два дни.
Рану стоеше, превит надве, и притискаше окървавените си бедра. Но как е възможно още да се държи на краката си? Стори ми се, че измърморих мисълта си на глас. Чувах как тълпата отново започна да ме освирква. Майната им. Рану вдигна поглед към мен. Гадното копеле дори не ми оказа честта да ме погледне сърдито.
Изведнъж разбрах, че огромната фигура, която беше изпълнила повечето от екраните на площада, бях аз. Въпреки че не приличах на себе си. Виждах обезобразеното лице и мокрото, покрито с кръв тяло, което дишаше тежко. Погледнах тази фигура и се почудих защо продължава да се бие. Някаква извратена част от мозъка ми не спираше да се любува на композицията на кадъра.
Тълпата започна да надава радостни възгласи, когато Рану издърпа своето кукри от ножницата. Беше остро и много старо. Изплюх още кръв. Рану ми се стори пребит и изтощен, или поне ми се искаше да е така. Тръгнах към него ужким с някаква цел. Желанието ми бе да го нараня, но вероятно само съм се заклатушкал напред. Как беше възможно аз все още да се държа на краката си?