Разменихме си по някой и друг ритник, замахвайки не особено успешно с остриетата към крака на противника, при което закачахме броня, а на няколко пъти успяхме и да се порежем. Отказахме се от уменията за ръкопашен бой и започнахме да замахваме един срещу друг с остриетата. Той беше много сръчен с ножа. Парираше атаките ми и замахваше към мен. Аз приклещвах коварното оръжие между остриетата си и го отблъсквах. Работата е там, че вместо с едно, както него, аз разполагах с две оръжия и въпреки че беше пъргав и парираше повечето от ударите ми, все пак успявах да го порежа. Като добър кикбоксьор той беше наясно, че трябва да получи няколко рани, ако иска на свой ред да ми нанесе такива. Никой от нас не отстъпи. И двамата бяхме облени в кръв.
Накрая забелязах, че лека-полека го избутвам назад. Замахнах с остриетата към челото му и очите му се напълниха с кръв. Той се олюля, но това ми беше достатъчно. Не знам откъде намерих сили да запазя самообладание, за да се възползвам от грешката му. Остриетата на дясната ми ръка се забиха в неговата дясна китка. Чух как тълпата изохка. Почувствах известно задоволство, когато за първи път Рану изкрещя от болка. Кукрито излетя от ръката му. Посегнах да го ударя с остриетата на лявата си ръка, но той се наведе назад толкова силно, че те само профучаха над лицето му. Изведнъж с периферното зрение видях как кукрито се плъзна до другия край на полетната палуба и полетя към водата.
Докато остриетата ми още стояха забити в него, той успя да ме изрита в лицето. Политнах назад и изплюх още кръв. Щом извадих остриетата си от ръката му, Рану отново изрева от болка. Челото му се наклони към мен. Носът ми изхрущя. Пак политнах назад, но успях да се задържа и да го ударя с дясната ми ръка. Той сграбчи протезата, изви я в ръката си и няколко пъти ме удари с лакътя на другата ръка в лицето. В този момент разбрах, че двубоят най-после е приключил. Рану ме изрита, при което подкоси краката ми. Добре се бях справил, повече отколкото очаквах. Рухнах върху палубата. Жалко, че бях разочаровал всички. Щеше да е добре, ако изгубя съзнание. Дали пък сега нямаше просто да ме довърши? Мислех си, че не усещам никаква болка, докато не почувствах нещо да се разкъсва в дясното ми рамо. Събрах достатъчно сили, за да извикам. Защо още не бях изпаднал в несвяст?
Изтърколих се по мократа палуба. В момента, в който окървавеният чукан на изкуствената ми ръка летеше към физиономията ми, видях на екрана най-странната гледка. Не даваха нито мен, нито Рану. А Мораг. Видя ми се много разстроена, ужасена и разплакана. Заприлича ми на кадър от стар филм, в който са уловили ненадейно нечие изражение. Бяха ме ударили със собствената ми ръка. Затъмнение.
16.
Ню Йорк
Не бях сигурен кое надделяваше в момента — дали изненадата, или разочарованието от факта, че бях жив. Нуждаех се от почивка, обаче си я представях по-различно. Най-напред усетих миризма на антисептик — добре, значи, се намирах в болница. После долових слабия полъх на гнилоч от отлива — значи, все още бях в Ню Йорк, а накрая — познатия, приятен аромат на тютюн.
— Цигара — казах с прегракнал глас.
Мъчех се да реша дали да отворя очи. Прецених, че ако го направя, със сигурност ще ми се случи нещо лошо. Някой пъхна цигара в устата ми, а после чух щракването на камъчето на запалка от старите модели. Звукът ми се стори познат. За миг усетих топлина върху лицето си, а после всмуках дима. Дори не се закашлях, защото вградените филтри веднага се задействаха.
— Моята запалка? — попитах.
— Вече е моя — отвърна нечий глас.
Стори ми се познат.
— Кажи ми, побеждавал ли си някога в двубой?
Моментално отворих едното око. Озадачих се от идеалното си зрение. В първия момент не можах да разпозная леко разкривените черти на лицето пред мен, защото притежателят му си беше пуснал тънка брадичка, която му придаваше тъжен вид, и беше боядисал нея и косата си тъмнокафяви. Носеше анорак и седеше на стол, превил рамене, и отпиваше от бутилка скъпа, истинска руска водка.
— Майната ти — казах вместо поздрав.
Мадж се усмихна, при което ъгълчетата на клепачите му се дръпнаха нагоре над скъпо струващите лещи с вградени камери, с чиято помощ бе заснел военните си репортажи. Издърпа цигарата от устата ми и си дръпна, оттласквайки стола назад. Беше обут с дънки, но знаех, че те покриваха първокласни протези. Обичаше да се хвали, че бяга най-бързо от всички, и със сигурност би ни изпреварил, ако стане напечено, пък и наистина беше бърз, когато имаше причина, само че той никога нямаше да ни изостави.