— Онзи кретен наистина ли ми откъсна ръката? — попитах.
Не усещах болка, но въпреки това се опитвах да не мисля за това, защото можеше да означава, че съм парализиран.
— За господин Нагаркоти ли питаш? — отвърна Мадж и посочи към леглото от другата ми страна.
Обърнах се и видях Рану, който лежеше на по-малко от метър от мен. Не спеше, а ме гледаше с неизменната си каменна физиономия. Цялото му лице и горната част на тялото му бяха покрити с гелове и лепенки. Изпитах злорадство. Отговорих на незададените въпроси относно състоянието ми, като се опитах да изпълзя от леглото си и да го убия.
— По-спокойно, храбрецо — извика Мадж, сграбчи ме и ме повали на леглото.
Щом успя да го направи, значи, не се бях възстановил напълно. Това, изглежда, развесели Рану и аз побеснях.
— Дай ми пистолет, дай ми шибания си пистолет! — изкрещях.
— Млъкни — сряза ме Мадж. — А сега — да отговоря на въпроса ти: да, той ти откъсна ръката и те удари с нея. Ама че грозна гледка, човече. А после продължи да те налага. Добре, че Балор се намеси, за да го спре. Така и не разбрахме защо още си жив.
Обърнах се и изгледах Рану кръвнишки. Той обаче не трепна. После изведнъж се сетих.
— Ама ти видя ли това?
— Кое, как ти срита задника ли?
— Е, не бях чак толкова зле.
— Не, но беше на косъм. Видях всичко. Аз управлявах камерите.
— Заснел си боя?
— Много ясно. Не всеки ден се случва да пребият почти до смърт мой близък приятел пред очите ми.
Той се ухили и двамата млъкнахме. Огледах обстановката по-внимателно. Намирахме се в болнично отделение с олющени стени и износени легла, но чаршафите бяха чисти, а медицинската апаратура едва ли изоставаше от най-новите технологии с повече от двайсет-трийсет години. Имаше около десетина легла, но освен Мадж, Рану и мен в отделението нямаше други хора. Прозорците бяха затъмнени с бели завеси, но през тънкия плат се процеждаше слаба светлина.
— Колко време бях в безсъзнание? — попитах.
Мадж отпи голяма глътка от бутилката с водка и ми подаде шишето. Поклатих глава, като в същото време си пожелах Мораг да е жива и което е по-важно — да пази уискито ми. В такива моменти човек се научава да подрежда приоритетите си.
— Три дни — отвърна Мадж.
— Мили Боже!
Е, сега вече наистина се учудих, че още съм жив. Защо Ролистън не ме беше докопал? Защо Рану не ме беше убил, или най-малкото, ако не той, то поне Сивата дама? Погледнах тялото си. И аз като Рану бях целият покрит с гелове и лепенки. Белегът на гърдите ми подсказваше, че някой е подменил разкъсаната подкожна броня. Замислих се кой ли беше платил за операцията. Мина известно време, преди да се осмеля да погледна дясната си ръка. Отдъхнах си, когато видях, че я бяха закрепили наново. Цялата става беше омазана с гел, на мястото, където плътта се съединяваше с железариите. Почти не изпитвах болка, а заключението от вътрешната диагностика беше, че здраво ме бяха млатили, но щях да се оправя.
— Кой беше? — попитах.
— Балор — отвърна Мадж. — Той предостави на теб и приятелчетата ти убежище, също както постъпи с мен.
— А той ли плати?
— По-скоро се възползва от ситуацията. Сега разправя, че си негов гост. Той е такъв, когато си науми нещо.
— Ами Ролистън… — понечих аз.
— Приятелите ти ми разказаха за Хъл. Но тук нещата стоят другояче. Ролистън не може да нахълта просто така.
— Той не, но Сивата дама може — възразих.
Мадж се замисли за миг.
— Да, прав си — призна той и погледна към бутилката, заклещена между протезите, а после вдигна очи към мен.
Лещите се въртяха в очните му кухини.
— Твоите хора ми казаха, че си дошъл в Ню Йорк, за да ме търсиш.
Кимнах. Той помисли още малко. Изведнъж си дадох сметка, че Рану лежеше на леглото до моето.
— Дъглас, искаш да ме убият ли? — попита Мадж с равен глас.
Започнах да му отговарям, но в този миг вратата на отделението се отвори и влязоха Езичника и Мораг. Дрехите на Мораг приличаха на даренията от коша на Викария — горнище на анцуг с качулка и камуфлажни панталони, — само че изглеждаха по-запазени и по-чисти. Мек мъх покриваше обръснатата й глава. Въздъхнах с облекчение при мисълта, че косата й скоро щеше да порасне. За мое учудване Езичника изглеждаше доволен, че съм дошъл в съзнание, или че изобщо съм жив. Мораг се усмихна и изведнъж се почувствах по-добре.